Тъжни усмивки

Ех, силен е тоя есенен вятър... В косите му се развяват листа и кестени, заминаване на СевероЮг, спомени за Мохито, шапки за плаж и стон от внезапни любови...

В настоящето са само, самотни, поетите, а в бъдещето – студ.

Студ, но и камина, припукваща в душите ни със звук на изсъхнало дърво. И уюта на една ръкавица, в която се побират семействата ни!

Минава ми мисъл, че с този есенен вятър, ще литнат и част от косите ми...

Обаче, дори тъжните усмивки, са усмивки, все пак!

Мисля си... много хора, с подобна на моята съдба, не смеят да споделят своите тъжни усмивки. Страхуват се да не извикат съжаление. Но, ето че аз не се боя! Вие ме дарихте с тази възможност! Казвате, че вдъхновявам по някакъв начин. Каква щастливка съм, че мога да трансформирам енергията на тъгата във вдъхновение! Че мога да бъда като есенния вятър...

Това е една обикновена есенна меланхолия, която всяка година тича подир рожденния ми ден, сякаш за да не изпусне влака за Зимата.

Но, дори и тъжните усмивки... вече знаем...

А една тъжна усмивка, ако не можеш да я споделиш, тогава тя е като да викаш наздраве в огледалото.

(Я! Джеймисън! О! Не било Джеймисън... ракия е. Днес е денят на Тъжните усмивки. Ще викна едно „наздраве“ в огледалото, та ако ще да се разчуе. Тази салата ми се струва безкрайна, без малко тъга.)

Поглеждам написаното за грешки и виждам безброй многоточия. Тези Многоточия сега ми се струват като Съсредоточия. Сякаш всичко, което ми се иска да кажа, е там, някъде в неизказаното. Изплъзва се като риба от ръцете на гладен сървайвър.

И ми се иска да ви кажа: Не ме четете, почувствайте ме. Но, какво ще ви донесе това, освен още есенна меланхолия, във вид на тъжна усмивка.

И тогава се сещам отново: тъжните усмивки, са усмивки, все пак!