Всяко поколение има своите странни, смешни, мили или неразбираеми спомени. Сякаш от един предишен живот, в който душата е вдъхвала ритъм на нечие чуждо сърце. Спомени, които долитат от някъде-някога, когато и където са били реалност. Повикани спонтанно от някое сегашно място - миг, в който си пъхнал ръждясало ключе, намерено в кутия за обувки на тавана.

Интересно, но не винаги идват със заряда, с който са се родили. Досущ като самите нас, макар да смятаме, че сме си все същите, дохвърчат, нашарени от цветът на носталгията по нематериалното минало, забулени от патината на опита...

Ето така, внезапно, ме намира в банята и един такъв спомен, избълбуква, отначало мъжделив като фарове в мъглата...

Душ- батерията ни отказва да работи. Не пуска и капка вода. Събота вечер е, жега. Уфф... досадно... Но, какво пък... Наливам малък лехен с топла вода от мивката и се обливам.

И ето, че изведнъж нахлува той и ме пренася през няколко светове, назад във Вселената на детството, когато имаше "режими"...

В женската част на обществената баня сме - аз, сестра ми и мама. Мъгливо е. Мирише на влага, евтини сапуни и други неща... Търсим наоколо свободно здраво тасче, с което да се обливаме, докато мама старателно мие повърхностите около мивката. Набляга на фугите.

После ние сядаме там и разглеждаме лелите около себе си с нескрито любопитство. Забавно е. На някои циците им са дълги, и, когато се навеждат над мивките, те цопват там. Други... е... сещате се... на нас ни приличат на дядо Мраз.... Смеем се.

Пълним дълбоката градена мивка с топла вода и се караме за тасчето. Мама търси още едно. Ето, мир да има. После мама загръща сестра ми с хавлия... каква стопляща мамина прегръдка...

Зад спомена проблясват хигиенни лампички, но ето, че чувам усмихващо ехо:

Мамо, мамо, кога ще спре пак водата у нас? Кога ще дойдем пак?