Шепа щастие, шепа мрак /разказ/

Сърцето й сякаш бе загубило разсъдък...Като че изпомваше не кръвта, но цялата тази солена вода наоколо.

„Точици са... Не мога... Какво...“

Точиците жестикулираха. Не разбираше какво се опитва да прави баща й. Дърпаше я.

-   Лина... хва...ни... м..

„Потъва ли... Боже! Не мога... Не искам... Защо се отдалечават... невъзмоожни са... “

Зеленото в очите й заплашваше да напусне света. Нямаше въздух, нямаше повече сили. Нямаше я. Баща й отново я докосна с върха на пръстите си. После вече беше на метри от нея.

Бретонът влизаше в очите й. Усети болезнен спазъм на левия си крак.

„Трябва да продължа. Студено е.“

Една точица с червени гащи махаше ядно с ръце.

„Как...во... иска този?! Ръкомаха...идиот...ще хвръкне.“

Тя се вбеси, но от това й дойдоха сили. Баща й продължаваше да изостава. Тогава Лина изведнъж се отпусна.

„Само за малко. Само малко да си почина... не мога повече... не...“

В този миг баща й я сграбчи за рамото. Лицето му беше изопнато, очите изпъкнали и една вертикална вена на челото му пулсираше бясно. Непокорната му, гъста коса се беше смирила.

-    Лина... хвани се ... за ме... Хвани се за мен! Дай... ръка...“

-  Не! Плувай! Плу..вай, тат...! Само... за малко... спрях. Пус...ни ме, плувай, плу...вай!

           * * *

Кабинетът напомняше малко на пловдивска кафе-книжарница. Кът с виенски столове и маса, боядисани в бяло и после изкуствено състарени, бяха до големия прозорец на усвоена тераса, точно срещу вратата, през която влизаха клиентите й. От двете страни, срещуположно, имаше орехова секция с много книги и добре подредено бюро, а пред тях – два кожени фотьойла в тъмно кафяво. Навсякъде имаше добре подредени детайли, метални статуетки, вази със свежи цветя, картини, които придаваха на помещението уютна атмосфера.

Беше събирала всичко от мазетата на близки и познати и съпругът й беше силно скептичен за крайния резултат, но накрая призна, че изобщо не си го е и представял, да е толкова приятно да посетиш психотерапевта си.

Лина рядко работеше с деца. Но ето, че срещна Попи. Така казваха на 6 годишното момиченце с необичайното име Пенелопа.

Попи тъкмо произнесе първите си думички...

-     Дай ми този ...

-     Страхояд! Стра-хо-яд се казва, мило дете!!!

Лина едва удържа силната емоция от този невероятен успех! Сама не вярваше на това, което успя да постигне за тези, дълги и кратки, едновременно, 7 месеца.

Страхоядът беше кукла от плат, която сама бе сътворила. Правенето на кукли беше нейната психотерапия. И почивка, и наслада. А Попи трябваше да пише страховете си на листче и да ги поставя през ципчето, което служеше за устичка на Страхояда.

От вътре Лина пищеше от радост, подскачаше и се въртеше в кръг като дервиш. Цялото напрежение и тъга, които пое при работата си с Попи се беше разтворило и изчезнало само в този кратък миг. Тя съзнаваше, че предстои още много работа. Но – ето, за това бе всичко! За това! Тя се отпусна в кожения фотьойл и той, заедно с нея, въздъхна с облекчение, от което в стаята просветля.

             * * *

-   Сестра миии! Обичам те! Толкова те обичам ... заради това, което направи! – Лина поглеждаше ту сестра си, ту малкото човече в кувьоза, чиито мънички, сгърчени пръстчета едва доловимо потрепваха. – За това, което направихте! – коригира се тя, намигайки на зет си.

Мина се усмихваше уморено в леглото. Косите й, разпилени по високата болнична възглавница, сякаш плуваха в безвъздушно пространство и единствено големите й кафеви очи, казваха колко е щастлива!

Лина загуби възможността за свои деца, когато животът я зашлеви с опакото на ръката си. Слаба, като призрак, след операцията и първата терапия, тя получи отдавна чаканото обаждане, че държавата ще плати процедура по инвитро оплождане. Беше късно, много късно!

Тя се взираше в кувьоза, сякаш от това взиране зависеше пулса й! Малкото човече в него, купчеше миниатюрни устнички и потрепваше.

„Нима вече сънува?! Боже... сигурно ще стане поет! Не е нужно дълго време да си в този свят, за да станеш поет!“

Майка й вече я побутваше, за да отстъпи назад. Шепнеше й нещо...

-    Да ги оставим да почиват, Лина!

Но Лина беше далеч от реалността!

„Не съм знаела... не съм знаела какво е истинско щастие... Как се описва това...Благодаря ти, Боже!“

Стилян също се беше появил на този свят, най-първо в епруветката!

      * * *

-  Защо не тръгват? – успя бързо да каже Лина.

-   Как... во...? Не те ... чувам...Лина...

„Така ли ще свърши всичко... Ето, че наистина няма да умра от рак...  Лиофилизация... Каква беше тази дума... Защо мисля за това сега. Нещо, свързано с космоса... Баща ми... дали ще оживее... татенцето ми. Любов моя, днес не ти казах... обичам те... луди, луди са, защо ме навиква този, какво ми говори, от къде се появи...“

- Искате да умрете ли? Какви ги вършите?! Отпуснете се, ще Ви завлека до онова въже, там ще се хванете за него и ще чакате да Ви вземем. Не ме ли чувахте... Трябваше просто да се отпуснете по гръб! Щяхме да Ви вземем!

-  Не.

„Не те чувах, тъпак! Не знаеш ли, че не можех да те чуя от тук. По гръб... По гръб? Боже... къде, в откритото море...?!? Татко! Взеха го, о... мърда ли... Как го тегли този... та той е поне 90 кила... Мамо... какво преживяваш ти там...Хвана се! Хвана се!“

-  Дръж го, тате, дръж проклетото въже и не пускай! – едва успя да промълви Лина, стиснала най-после въжето. Баща й беше полужив, с бяло, опънато, слабо лице, уморени очи и тъжна коса. Изглеждаше много уплашен и ... виновен...

* * *

Лина се хвърли на врата на съпруга си и го стисна с всичка сила.

-  Толкова дълго те нямаше! Искам да те изпия! Ммм... любов моя, обичам те, обичам те, обичам те!

-  Ха-ха... И аз те обичам! Пусни ме, ще ме удушиш! Чакай! Пусни! Дай да те видя! Как си? Как мина вчера?

Лина внезапно отпусна глава. Прегърби се и се завлачи като охлюв, който носи не черупката, а цяла църква на гърба си.

-   Оф... мина... Повръщах тази нощ. Ще се оправя. Съжалявам, че точно сега, когато си дойде, аз няма да съм в час... – Лина се просна на леглото, тежка като юрган, от онези вълнените, с които баба й я завиваше на село. Иван хвърли сака на земята и се приближи до нея. Беше адски уморен. Приседна на леглото, наведе се към нея и нежно я целуна по челото. Погали я по главата и каза:

-  Отива ти! Имаш много красив череп!

- М! – нацупи се Лина, скупчи красивите си плътни устни в средата и заплака като малко дете.

-  Ооо! О! Успокой се! Тук съм! Ще ти мине до няколко дни и после ще отидем до морето за малко. Искаш ли?

-  Не знааам-м-м – неутешимо хлипаше Лина.

- Добре! Чакай да полегна до теб. Ще те погушкам малко, после ще взема душ, че мириша за нафта и какво ли не...

Тази нощ спаха, сякаш нямаха намерение да се събуждат.

* * *

 „Искаше да ме спаси. Искаше да спасява мен... Къде е сестра ми... Просто играехме там с топката... До колене... Морето ни беше до колене. Тъпият залив... ама е красив... Цяла вечност. Цяла вечност. Как се случи...“

Всъщност бяха минали едва петнайсетина минути.

„Мъртвите течения са зад гърба ми...“

Лежеше на брега, а около нея се суетяха десетки хора. Мереха й кръвно, пулс... Някои просто зяпаха с ръка на устата и ужас в очите. Около баща й се беше оформила друга купчина спасители и зяпачи.

           * * *

Сутринта... утринта... Обожаваше да се събужда до него. Обичаше да слуша сърцето му на събуждане, шума от изтласкваната кръв, дори шума в червата му. Най-щастливата бе, когато, на пробуждане, едва докосваше с палец и показалец неговите, сякаш там течеше едва осезаем ток и животът в тази верига ще спре, ако не се докосват. А после, когато започваха да правят онези ситни движения с краката си, оплетени един в друг, онези малки... тикове, моторни потрепвания... И когато той отвореше едното си око толкова близо до нейното... разсмиваше я до сълзи. И как я стряскаше и гъделичкаше, а тя се кискаше като две годишно дете. После пък котката им скачаше върху корема му сякаш е трамплин и се приземяваше върху нейния. Просто, защото беше гладна, а те се мотаят в леглото.

  Проклето бедствие, проклета болест ...

* * *

Докато лежеше на плажа в несвяст, тя чу глас. В дълбокото на гласа му, като че ли бяха погребани хиляди пиратски кораби и позеленели съкровища, обречени любови и нежни тъги. Дори само дума да плува там, в дълбокото на гласа му, тя разказваше хиляди истории.

„Ленард Коен... Да... A Thousand kisses deep... Изтощена съм.“

Музиката се носеше, пребледняла, към нея, от онова заведение, в което снощи пиха мохито и си говореха за онзи измислен коктейл от филма „Джанго без окови“.

„Как беше името на коктейла... „Полинезийски търсач на перли“... да...“

Лина едва доловимо се усмихна.

„Оцеляхме. Боже, благодаря!... Как да му разкажа...Къде е сега... Испания? Франция? Няма да му казвам сега... когато си дойде. Май все пак ще трябва да умирам от ... ама не от рака, не! Но няма да е и от удавяне, подскажи ми, Боже! Ама какви ги мисля?! Рано е още. Рано е.“

Майка й нищо не подозираше. Дремеше в стаята.