За влиянието и Егото

Ако си в стая с хиляди огледала, разхвърляни така че виждаш винаги само част от себе си, кой от всички тези образи е истинският? 

Само няколко от тези огледала могат да бъдат близо до теб! И те могат да те видят почти цялата. Но единствената истина в тази измислена стая, си, само и единствено, ти! 

Всички кимаме в знак на съгласие, и въпреки това, много от нас, се влияят толкова силно от чуждото мнение, че сякаш живеят хиляди чужди животи! 

Ако искаш да напрегнеш някой кажи му: Виждаш ми се напрегнат! И той тутакси ще се нагоди според виждането ти! Друг е въпросът защо ще искаш да го сториш! 

Ей така минават дните, месеците и годините, сякаш ръсим жълтици по пътя си, които на мига се изпаряват! 

За това, когато казваш нещо на някого, запитай се, нужно ли е! Какво ще произлезе от това? 

Дори, когато го правиш с добри намерения! 

Често пъти възникват морални въпроси, доколко трябва да кажем истината на свой приятел. 

Преди да продължа нататък, питам какво значи истина? Една единствена ли е тя? Чия истина искаш да кажеш на своя приятел? 

Ако виждаш, че твоят човек е дълбоко обвързан със своята истина, ако е емоционален, ако е твърдо убеден, трябва ли да го убеждаваш в твоята? 

Всичко това е много относително, разбира се... Неизбежно е да влияем и да се влияем и не е здравословно да отиваме в крайности. 

Но най-неприятни, според мен, са безсмислените истини. Онези, които имат за цел единствено да въздигнат егото на говорещия и да свият егото на слушащия. Твърде рядко от това може да произлезе нещо добро. За този, който въздига егото си, вероятно ще роди поне една нездрава илюзия, относима към самия него. Този, чието его е подтиснато, ще страда от лошо самочувствие и всички ще започнат да го виждат разфокусирано. 

И преди да ми кажете много хубави думи, мили хора, нека ви кажа аз - не винаги успявам да живея, според изводите си, за жалост. Често пъти, съм стигала до някакъв извод, с който се съобразявам за известно време, а после ми е по-лесно да го забравя! 

Ето как, трябва да помислим и, когато въздигаме някого. Когато твърде много изразяваме възхитата си, когато величаем някого, дали това е истината? Дали е добре за него?! 

Случвало ми се е да излъжа в подобни случаи. Странно е, знам. Изненадващо и за самата мен, не докрай осъзнато как и защо, но спонтанно съм съобщавала някаква „истина“ за себе си, която да сниши моето собствено его. Едва по-късно съм си давала сметка, че ми е било некомфортно да се нося неконтролируемо из въздуха, и то, защото някой друг ме е поставил там. Говоря за изключения, разбира се, когато ми се е струвало прекалено. 

Колкото по раздуто е едно его, толкова по тънка е нишката, която го придържа за реалността и е по-изразена склонността към самозаблуди. 

Но, естествено, самозаблудата и за това е, което е – трудно се улавя от самия човек, преди да е станало късно. Е, тогава... какво е спасението... 

Просто всеки трябва да изживее това, което трябва! И, май, съдбата нищо друго не е.... 

Но, междувременно, ми възниква питанка: Имат ли хората с раздуто его близки „огледала“ или собственият им образ изпълва дотам пространството, че самите те не могат да видят целото си отражение, камо ли някой друг? 

Мисля, че при този тип хора, да тръгнеш да развенчаваш самозаблуди е пълна загуба на лично време. Аз, собствено, все по-често премълчавам, в подобни случаи. Това е като да знаеш, че говориш, но образа в огледалото да не отваря устни. 

Когато егото е под контрол и някой е от най-близките „огледала“, то от думи няма и нужда. Един поглед е достатъчен и за двете страни. Всичко, което трябва да се каже е казано без да ранява. 

Всички се раждаме без его. А човек, които твърде дълго не се е доверявал на ничия външна гледна точка, си отглежда по-тлъсто его от здравословното. Връщането от там е трудно. 

Така стигаме отново до влиянието... 

И в крайна сметка, постепенно, по спиралата на собствените ми разсъждения, отново се спирам до моето любимо дългогодишно верую, че истината винаги е по средата! 

Това ме устройва! Без друго ми омръзна да разсъждавам по темата! Лека нощ!