Вива

Част 1

Тя преплува интернет и стигна до своя Остров. Прелисти първата страница и стигна до дъното й, където самотна белееше формата за контакт с нея. И написа едно много дълго и неразбираемо писмо до себе си!

Отговорът й гласеше: Благодаря Ви за обратната връзка – тя е много важна за мен! За съжаление не съм в състояние да Ви помогна... Ще трябва да проведете разговор, очи в очи, със себе си!“

Когато получи отговора, тя включи камерата на лаптопа и проведе диалог, напомнящ на кълбото прежда, с което си играеше котката й.

„Нищо не разбрах! И какво да правя сега?!“, основателно се зачуди тя.

Всичко вече беше просто спомен. Писмото, интервюто, въпросът „И какво да правя сега?!“ Каквото и да правеше, то тутакси се превръщаше в минало и се изплъзваше от властта й.

А кога е бъдещето...

„Мисля за мислите си, които се превръщат на секундата в спомен.“

В този момент котката й проговори с човешки глас. Странното беше не това, че котката й говори, а че гласът беше мъжки:

„Трябва да анализираш анализа!“, прогърмя плътен басов тембър от малката космата муцунка.

„Какъв анализ, бе?!“, възмути се тя и остана в очакване на разяснение, но котката й вече не изглеждаше разговорлива.

Внезапно алармата на телефона й заврещя истерично. Тя пое рязко въздух, сякаш е била под вода.

- Ох... Слава Богу, сънувала съм...


- М? – измърмори въпрос, съпругът й.

- Нищо, спи!

Тя седна в леглото и се протегна. Докато ставаше събори дъската за гладене и ютията се стовари върху крака й.

„Добре, че е студена!“

Отиде да вземе душ. Пусна душа и водата почти свари кожата й.

„Какво още...?!“

А, да, разбира се! Сега не можеше да намери лилавия си чорапогащник. Половината гардероб се озова върху спящия й съпруг, но нищо не лилавееше така, както трябва.

„Но какво става?! Май не трябва да мърдам никъде днес! Ще вземе да ми падне умрял гълъб на главата...“, помисли си тя. Но нямаше начин. Трябваше да отиде на срещата, така че продължи с приготовленията. Наложи се да се прегримира два пъти, защото се напудри прекалено, а очната линия изобщо не напомняше линия. После се сдърпа с прахосмукачката – робот, защото беше засмукала шала й. Накрая не можеше да намери ключа за колата и реши да тръгне пеша. В движение промени решението си и извика такси, което спряло от другата страна на комплекса и така се чакаха взаимно цели 10 минути. Не знаеше докога щеше да продължава това. Сънят ли беше виновен или нещо друго не е наред?

Цяло чудо беше, че пристигна жива и здрава и то в уречения час.

- Добър ден! – ведра служителка с красива усмивка посегна да вземе палтото й. Кой знае защо от ръкава му провисна един лилав чорапогащниик.

- О, тук нещо... какъв красив шал – измърмори служителката вгледана във висящото лилаво нещо.

Вива рязко посегна, дръпна и намота чорапогащника със скоростта на миксер за яйца и смутено го напъха в чантата си, докато обясняваше:

- О, не, това не е чорапогащник. Шал е. Т.е. не е шал ... няма значение...Добър ден!

„Добре, че чантата ми беше отворена... Отворена?!?!“ Вива се сепна и извърши няколко секундна ревизия на съдържанието й или, по-скоро, на важната част от него – очила – налице, телефон – налице, портмоне - ...., пормтоне - ....?!?

- Ох, по дяволите, знаех си! – неволно изговори на глас тя, докато Красивата усмивка я наблюдаваше озадачено, държейки палтото й с едната си ръка, а с другата папка, телефон и някакви странни очила.

- Да Ви помогна с нещо? – осмели се служителката да прекъсне хаоса, настъпил от издирването на 1 брой портмоне, в чантата и извън нея.

- Извинете, днес не ми потръгна много добре... Може би трябва да се откажа. – спря търсенето Вива и с красноречиво отчаяние погледна Красивата усмивка, отпусна ръце и рамене, докато чантата й падаше на пода и съдържанието й се изсипваше неспирно наоколо.

- О, колко много неща носите в чантата си – озадачи се Усмивката – я виж, ветрило... защо Ви е ветрило зимно време..., щипка за простиране...О...Чадър... Не!!! ДВА чадъра...защо са Ви два чадъра?!

- Защото съм мислела, че нямам нито един... виждате, чантата е голяма – прекъсна безконечното изброяване Вива, гледайки безпомощно към, все още, изтичащото съдържание на чантата й.

- Мдаа... Е! Да влизаме ли вече? Очакват Ви.

- Ами... не знам... аз... вижте какво става... – разпери ръце около себе си Вива.

- Но нали за това сте тук! Точно това Ви е нужно, точно в този момент!

- Така ли?!

- Да, така е! Разбира се!

- Госпожице Русева, какво става, до кога ще чакаме – от дъното на коридора се носеше властен мъжки глас, който мъничко й напомни за говорещата котка от съня й.

- Да, господин Въртолев, с госпожа Никоева идваме веднага след като съберем нещата й от пода.

- Така ли?! – повтори въпроса си Вива.

- Какво говорите, госпожице Русева? – попита раздразнено г-н Въртолев.

- Само една секунда, уважаеми господине, само ... впрочем около 98 секунди – поправи се госпожица Усмивка Русева, гледайки към пода.

- Побързайте!

Вива и Усмивката загребаха набързо съдържанието на чантата и го върнаха на мястото му. Поизтупаха се, поизгладиха с ръце дрехите си и се отправиха по коридора, та чак до неговото дъно.

- Дообъър денн – измънка Вива, при вида на всички тези господа, събрали се около дълга конферентна маса.

- Най-после! – изрази настроението си един господин със странна шапка и гумени ръкавици.

- Добър ден! Заповядайте! Седнете точно срещу мен, ето там! – посочи Въртолев, който извади от някъде уникално искрена и широка усмивка, с безкрайни, по брой и белота, едри зъби. Отиде до Вива, стояща на вратата и с ръка на кръста й я подкани към единствения стол, поставен на късата страна на масата, точно срещу огромния кожен стол на Въртолев.

- Така, да започваме! – потри ръце Въртолев, докато сядаше в огромния си стол.

- Защо този мъж е с гумени ръкавици? – попита Вива, с усещането, че сънят й от тази нощ още не е свършил.

- Ще разберете малко по-късно. Ще Ви зададем няколко въпроса. Моля да отговаряте максимално искрено. Важно е!

- Д-д-добре! – запелтечи Вива, кимайки усърдно с глава.

- Какво Ви накара да ни се обадите?

- Амии... напоследък ми беше сиво. Работата ми е много напрегната. Със съпруга ми сме в етап, в който само се караме. Имах нужда от нещо необичайно и щуро...

- Какво смятате, че означава обявата ни?

- Въобще нямам представа!

- Не се ли замислихте над текста й? Какво ви хрумна, когато я прочетохте?

- Ами... честно казано нищо не разбрах. Доведе ме любопитството ми и желанието ми да направя нещо различно.

- Бихте ли поразсъждавали сега? Спомняте ли си текста?

- Не го помня много добре...Имаше нещо безплатно, за някакво чудовищно...

- Нека Ви покажа текста – и Въртолев включи някакво устройство, от което във въздуха заплуваха думите на обявата.

„Вие Сте нашият най-подходящ кандидат за едно чудовищно забавление, което организираме специално за Вас! То ще промени живота Ви завинаги, като ще Ви освободи от всичките Ви страхове и задръжки и ще Ви позволи да изживеете истинската си същност! Това е приключение, експеримент, за който отдавна жадувате! Напълно безплатно за Вас! Очакваме Ви с нетърпение, което едва ли е по-голямо от Вашето!“

- Е? Направете предположения, моля! – подкани я Въртолев, размахвайкис ръка към плуващите във въздуха думи. Те се разбъркаха, след което, като че ли отново затърсиха мястото си.

- Леле! Не знам какво да кажа... Може би ще ми организирате някаква игра в реалността, като в онзи филм, как беше...

- Какво още Ви хрумва?

- Ами... някакъв нов вид театър може да е, в който да съм участник. Нещо като Театър на сетивния лабиринт. Или като Ескейп руум... Нямам идея...

- Добре. Явно имате известен опит с по-различни видове забавления, това е добре.

- На колко години Сте?

- На 93.

- Моля?!?

- О, на 39, извинете, не знам какво ми става...

- Това е нормално.

- Така ли? Как?

- В самата обява са закодирани послания, които да започнат да Ви подготвят за това уникално изживяване, в което имате намерение да се включите.

- Започвам да се плаша...

- Не, не, няма нищо страшно! Ще видите! Просто е различно!

И те й разказаха за този експеримент. Говореха за някакво вещество, затворено в капсула, което щяло да бъде закачено на обици. През закачалката за ухото щяло постепенно да се просмуква в тялото й и да й помогне да се поддава на импулсите си. Вива им зададе много въпроси, като например: Това вещество наркотик ли е, създава ли зависимост, дали е опиат, ще се пристрасти ли, вредно ли е веществото, да не би да е някакъв вид дрога и да не може да се оттърве от него и т.н. все в този смисъл. Обаче мъжете бяха толкова убедителни! Щяла да бъде много удовлетворена и щастлива с обновеното си аз. Веществото щяло да я провокира към действие, но тя щяла да има и свободната си воля. Когато капсулите свършели, тя нямало никога повече да поиска да се обвие в страховете си. В зениците й щели да сложат специални лещи, чрез които да проследяват състоянието й, защото щяла да се вълнува повече. А в ухото й щели да поставят мъничка слушалка, чрез която понякога ще се намесват за да й помогнат да се изрази.

„Леле, малее, в какво се забърках...“, прехапа устни Вива, но осъзнаваше, че те са прави – страховете я задушаваха. Не смееше да напусне работа и да се отдаде на дейности, които биха я забавлявали. Не смееше да каже в очите на хората, това, което мисли. Напоследък не се понасяха със съпруга й. Животът й беше неудовлетворителен безпорядък. Ако това, което тези хора й говореха е истина, тя най-после щеше да е щастлива!

- Ще трябва да си помисля! – изтърколи се от нея последната й мисъл.

- Ако си дадете време за мислене, никога няма да промените нищо. Именно този страх и колебания Ви спират да го направите. Няма да се върнете. Понеже знаем това със сигурност, ние Ви казваме – сега, или никога! Няма да можете да се възползвате от предложението, ако излезете от стаята сега.

- Дообре... добре! Да го направим тогава!

Тогава човекът с гумените ръкавици взе някакви секрети, всички се засуетиха около нея. Поставяха обеци, лещи и всичко, за което й бяха казали.

„Лелеее, какво ще каже за всичко това Ради...“, бодна я изведнъж нещо в сърцето. „Няма да му казвам.“

Час по-късно Вива стъпи на тротоара пред сградата. От дясната й страна приближаваше красив млад мъж, добре облечен, с куфарче в ръка. Вива застана пред него внезапно, повдигна се на пръсти и пъхна език в устните му. Мъжът отстъпи леко назад, но главата му остана в ръцете й. Когато приключи, Вива каза:

- О, извинете... Уча се да се поддавам на импулсите си...

- Пак заповядайте – усмихна се мъжът. Вива беше красива! Явно като осъзна това, човекът вече нямаше против да се отбият в съседния хотел и я задърпа за ръката.

- Ами, не, всъщност... това ми беше достатъчно – усмихна се тя неловко и се шмугна в таксито пред сградата.

- Еl centro de la ciudad, por favor! – изкомандва Вива на испански.

- Моля? Не ви разбрах. Говорите ли български?

- О, да, извинете, бях на курс по испански, току що. Към центъра, моля! – боже... този ден е много странен..., помисли си Вива и полегна на задната седалка. Шофьорът погледна в огледалото, но нищо не посмя да каже. Явно заключението, че клиентката му не е много с всичкия си го удовлетворяваше напълно. Обаче се разсея и наби спирачките, пред пресичащия на пешеходна пътека старец.

Вива скочи и запсува шофьора, все едно е овчар. Пое дълбоко въздух и заниза най-разнообразни обидни думи. Шофьорът се обърна към нея със зяпнало чейне и от устата му падна една дъвка. Измърмори някакво извинение и се сви зад волана си. Вива беше много доволна от себе си.

- Чакай, промених си решението – и тя му даде адреса на офиса, в който се трудеше от 2-3 години. Беше си пуснала отпуск за този ден. Сега щеше да им даде да се разберат!

Влезе в офиса, каза им всичко, което е подтискала през тези няколко години и тържествено напусна – в буквален и в преносен смисъл.

След това, напълно безработна, Вива се прибра у дома изхвърли стария диван, посредством подритване, удряне с чук и насипване на частите му върху главите на, минаващите под терасата й, хора. Докато се обади да поръча пица и розе – по един брой, Ради вече се опитваше да уцели ключалката на вратата към апартамента. Но... Вива беше успяла да смени ключалката. Почувства се удовлетворена, щастлива и свободна.

Естествено съпругът й не спря да обсипва заключената врата, словесно и физически, изпаднал в пълен потрес и недоумение за случващото се.

Но на Вива й беше все едно.



Очаквайте продължение!