Денят на любовта /разказ/

Всичко започна от един сън. Нина се събуди озадачена и развълнувана от срещата си с този мъж в съня си! 

Познаваше го от години, когато той беше още дете. Беше измежду първите й ученици в местната гимназия в китното родопско градче, в което живееха. Току-що завършила българска филология, тя се чувстваше още неуверена в професията си. Сякаш бе още студентка, когато реши да се прибере в родния си град и случайността й донесе възможност да започне работа почти веднага. 

Появата му в сънищата й беше съвсем неочаквана! Все още със затворени очи, Нина си припомняше, отново и отново... Ето я, минава през офиса му, в някаква непозната сграда, на някакъв етаж. Говорят и се смеят, а после някакъв странен бриз ги поема и телата им бързат, ли бързат към асансьора, тласкани от желание - неизречено, неосъзнато и неочаквано като боливийски вятър. Влизат в асансьора и той се обляга на вратата му, а тя в прегръдките му, с гръб към него, чувствайки се закриляна и желана, докато ръцете му плахо, нежно и чувствено, пропълзяват по талията, по гърдите й, по шията й... После сънят тръгва в съвсем друга посока, но усещането остава – ефирна страст, макар само докосната, но пълнокръвна, вълнуваща и достатъчна... 

Да... нещо явно й липсва...

Нина се претърколи настрани и стреснато опипа леглото до нея. Съпругът й беше в командировка, а детето беше с настинка у баба си. Тя си помисли колко е странно, че изпита вина заради съня, а после облекчение, когато осъзна, че е сама. Заради един невинен еротичен сън... Тогава осъзна, че е 14 февруари. 

Още във властта на съня, Нина с нежелание се понесе към банята. Трябваше да побърза, ако не иска да обяснява на децата в училище, защо е важно да не взимат пример от нея, като закъсняват. 

По-нататък ежедневието я пое като експрес за неизвестна гара. Дните се занизаха в ритъма на влака и тя забрави за това свое вълнение.

Един ден, когато, все още, кокичетата само намекваха за себе си, Нина се прибираше към дома, наслаждавайки се на слънчевия предпролетен ден. И най-нечаквано, този път наистина, тя се озова в офиса му. 

Не беше подготвена с конкретен повод за влизането си там. Не беше очаквала, че ще постъпи така. Но, ето я, стои там и се усмихва. И разговорът тръгва леко, като лятна река. И се смеят, и се чувстват прекрасно в компанията си!

Неусетно, седмици по-късно, те се озоваха в близкия голям град. В един уютен малък ресторант.

* * *

- Какво правим тук, какво ще кажеш? – плахо попита Нина и една колеблива усмивка запълзя по плътните й устни.

- Не знам... Как мислиш? – въпросът на Виктор увисна във въздуха като дирижабъл.

Виктор не беше красавец. Но беше висок, с атлетична фигура, с топли строги очи, гъста, черна, късо подстригана коса! Това трябваше да признае Нина пред себе си, с една дълбока вътрешна въздишка!

- Знаеш ли защо си толкова магнетичен за жените?

- Такъв ли съм?

- Да...- кратко се засмя Нина и очите й заблестяха – такъв си! Ние, жените, обожаваме отношението ти към нас! Странно е, колко много ни липсва това в днешно време...

- Не го правя нарочно – сякаш се оправда Виктор пред всички останали мъже, и, вибрациите на басовият му смях докоснаха тялото й.

- Би ли простил на съпругата ти, ако тя седеше тук сега, с друг мъж?

- Защо ме питаш това? – в гласа му сякаш нямаше емоция, но тя знаеше, че не е така.

- Защото... не е ли това истинската любов?

- Кое? – Виктор я погледна, а после изтръска глава и добави – Извинявай... правя се, че не разбирам, защото...

- Знам, знам...

- И, все пак, защо трябва да прощавам нещо, което не е направила?

- Готов ли си, самият ти, да направиш нещо, което не би простил на жената в живота ти?

Виктор замълча и сведе поглед към ръцете си. Те лежаха самотни и отпуснати върху бедрата му. Нейните също. 

- Няма нищо по-досадно от неизчерпана страст... не мислиш ли? – попита Виктор без да вдига глава. – Знаеш ли колко пъти съм мастурбирал с мисълта за теб като ученик! – Двамата се разсмяха. – Ти си красива жена! Тогава не знаех, че жена може да ме привлече и заради нейната душевност... Но...защо да се вживяваме толкова...?

- Защото ... се страхувам... че се влюбвам...

- В интерес на истината... ами... – вклини се кратка тишина между думите му – и аз се чувствам така...Но, наистина, какво правиш тук, тогава?

Нина погледна навън, сякаш очакваше да види отговора си да пълзи по улицата, след което го погледна в неговите, топли и малко тъжни, очи и се чу да казва:

- Защото ми е ужасно добре да съм с теб! Обичам да разговаряме, обичам да усещам желанието в слабините си, харесва ми как ме обгрижваш, как издърпваш стола, как ме прегърна в онзи асансьор...

- Асансьор?!

Нина се засмя и смехът и обиколи ресторанта подскачайки.

- Да... сънувах те. На 14-ти февруари. Бяхме в асансьор.

Двамата се смяха дълго, гледайки се право в очите.

- Знаеш ли... не бих й простил...

- Аз също. Не бих му простила... влюбване... би било много болезнено за прощаване...

Той постави ръце на масата с длани на горе, а тя постави своите там.

- Да тръгваме! – добави кратко Виктор.

Пред ресторанта те спряха и се гледаха продължително, без да промълвят и дума. Хванати за ръце, усмихнати и малко тъжни. 

- Може ли поне да те целуна?

- Много бих искала...

Светът се завъртя и размаза около тях. Като картина на художник, който не е наясно с чувствата си. Страстта правеше последни отчаяни опити да сбъдне себе си.

- Ще се справим ли?

- Не знам. Да не го мислим от сега.

- Да, прав си!

Денят изведнъж превзе тишината, настъпила за кратко само в техния свят. Двамата се прегърнаха, погледнаха се и се усмихнаха. И продължиха, всеки по своя път...