Баба Монька /разказ/

Лежа в отделението по химиотерапия в очакване на тридневната вливка. На третия от тези дни имам рожден ден. А големият ми племенник - първолак. Гледам клипчето с Кристи, на което той е Избраният да дрънчи със специалния училищен звънец. И ми е криво, криво, че на този ден, рожден, аз съм отново в мъглата...

Но сега е ден първи. Всичко предстои. След малко медицинската сестра доведе в стаята една баба и любезно ми я представя:

      -   Катюшка, ето тука ти водя една мноого симпатична баба Мони. Запознайте се, поговорете си. След малко ще ви включим.

Свалям слушалките, усмихвам се на баба Мони и я поздравявам. Тя тактично мълчи и едва когато я заговарям аз, тогава започва да разказвва. Бавно, напевно и успокояващо. Макар историята да не е никак весела, тя така ме грабна, че реших да си позволя да ви я разкажа. Дано ми прости баба Мони, защото със замътения си от химикали мозък, нито се сетих да искам разрешение, нито й взех телефона. Но това е една затрогваща човешка история, която ще остане някъде, на едно островче в интернет и, напевно, като топлия глас на баба Мони, ще разказва за онези нейни дни, за памет на идни поколения.

* * *

- От къде си, бабо Мони?

- Еее, от ено село до Лом.

- Кое това село? Планинско ли е, равно ли е там?

- О, нема планина. То е на 2 км. от Дунава. И на 25 км. от Лом. Некога с кораб са одили на Лом. Метеор пуснАли после, така се викал кораба. Видин – Лом. Мнооого бърз. Ама сядаш и не мърдаш. Оти че паднеш.

- Хм!

- Даа... Станево се вика наш’то село. – допълва баба Мони. И настава мека тишина. След малко тя отново подема.

- То...40-50 чувека останааме. Ей наскоро умре един от наш’то село, на 98 гОдин.

- Ми на колко е най-младият?

- Ааа, има ени, на 30 са. Семейство. Той изкара курса за тракторист. И жена му после, и тя тракториска. И тъй. Къде да одят. – а после допълва – то и аз беа тракториска. Ма ено време не беа така... Беа шумни, прашни. Гълташ пепел... На 100 градуса се печеш. Нема като ся климатици нящо. Ъ-ъ. Като свалях престилката по два пръста пепел.... мхмм...

Полегнала съм и я гледам в сумрака. А очите й шарят из спомените. И ето я, след малко додава:

     -   Нема хранителен магазин у наше село.

     -    Няма магазин?!?!

     -     Нема.

    -  Ми от къде пазарувате? Хайде, в двора каквото има, ама... тоалетни хартии, ориз, това – онова?!

     -   Ами тъй е... Есен щом доде и отиваме у Лом. И се запасяваме като за война: захар, боб, ориз, сол, фиде... Тъй е. Три пъти в седмицата идва кола с по 20 хляба. Не може повече, че отива и ей надоле, още села като наш’то да снабдява....

     

     Мойто деде е на 85 гОдин. С инсулт е. Чека ме ся. Оти я го къпем като малко бебе. Само нища да го бръсна. Трудно му е, щото му треперят ръцете, ма се оправя сам.. с тая работа... Е, ма той па помага  де. Внучка ми се обажда от Германията. Оти го остави деде сам, вика. А па аз й викам: „Е ти за мене не мислиш ли, рака дето го лекувам?“....Искаш ли кекс?

      -   Ами ... може, хайде, може пък това да го преглътна, че друго не мога...

     -  Той много прост тоя кекс, ама много убав! Не засяда тука на гърлото, оти не е сух. С мармалад е. Имаме ена слива, ееей такава голяма става, като праска! Ама става и с друг мармалад.

      -     Праска?

      -     Праскова. Да. – смее се – тъй му викаме на прасковено дръво, праска. Праскова.

   Питам я за рецептата, защото много ми хареса. Вкуса му усетих, въпреки ефектите на химиотерапията. Разказа ми я тя, рецептата, и аз направо във Вайбър я пиша на моите мама и тате. Казвам й това.

      -     Мойта макя си почина на 42 гОдин. Ние със сестра ми бееме на 12 г. Близнета сме.

      -     Оо, много млада ви е оставила... От какво си отиде?

      -    Ами ... тя имала обрив некъв. Даа... Ма у село нема доктори. И ся нема. И тогава немаше. И ония й рекли, че това ще да е краста, там... баби у селОто. И й казали, че требе а се намаже с Дик. Това е ена утрова, дето там по полето са тровили хоботника, дека ядеше цвеклото. Мноого миризлива. И е такава чиста отрова като водата, бела. И макя зела та се намазала. Ама, е така, първо половината страна, левата ли, десната ли... И седела колко седела, и като видела, че нищо й нема, намазала и другата страна. Па то стега порите....

А ние със сестра ми на училище. Ама не у село, оти немаше училище, ами в другия квартал. Свършваме в 1 ч. училището. А я винаги напреде тръчах, не чекам другите деца, они се въъртат по пътищата. И ида си напредека, га а видех, до свинската кочина... седнала на един кружляк снопове там...

     -    На какво?

     -   Кружляк. Царевица, дръгана царевица. Изели овцете шумата и остало само това... ъъ... пръта.

     -    Аха...

     -    Геей... като я видеа и се зачудих... фърлиа торбичката с книгите и отивам при нея и она само това ми каза... това й бео последните думи: „Излизаш у ТКЗС-то при баща ти...“. А баща ми беше воловар. Гледаше волове. У една голееема кошара, там 5-6 бригади си дръжат волове. Само мъжки, за работа. Тогава немаше машини. Само волове. „И му казваш веднага да доде, че умирам! Ма да не чуе ниикой!“

     

      Еййй... по беегом кво съм излезнАла до ТКЗС горе, че далечее...не знам... И като ме виде баща ми и казва на чичА ми: „Еее, станАло е нящо, ей я Семьонка иде...“  И я му каза, и он веднага тръгна.

      Добре ама след мене сестра ми иде.

     Она вече се запалвала и излизала душата, умираа. Тва а март месец правено. Она кара сестра ми и на чичА ми дЪщеря една, по-голема, с кофите от герана да вадат вОда, и она се залиива. Ма се не сеща с топла вода. И това още повече те стега и се отцепенваш. 

      И ... нема коли... кво сега, че  викнеш некой да те закара, нема коли. Каруца, че се упрегне там с 2 коня и тръгва за Лом. И не е имало асфалт, кво сега асфат, нее, чеерен път. Ама ние сме на 25 километра. И тъмън стигат така до залез слънце до болницата у Лом и тя умира. Та така...

     И оставят баща ми там с нея, да я приемат у болницата, умрела. После баща ми нощя си иде, пеша, и вика: „Макя ви умре, че идем утре да я земем и да я погребем.“ А ние ревеме и двете покрай стринкА ми, седиме и се свиваме... Ква мъъка съм преживела, не пожелавам на никой.

     Оф... И имаше две гъски и един гъсък. И одат гъските, излизат от двора и отиват, имаше блато, вОда от Дунава, дошла до селОто. И они там, у водата. И вечерта, кат си тръгнаха вече всички хора, сбраа масите, дигнаха. Погребение големо, навънка сложиле масите, ено слънце, топло. Прибрао всичко и той ми казва: „Заминаваш да идеш да дириш гъските. И аз тръгвам по пъта, не смееш да кажеш нищо. Защо баща ми беше зъл. Вървим.... ама такава мъкаа... Имам да кажем на некой нещо и като че да излиза из мене и нема на кого да го кажем. Така вървим по пъта, и дирим, и плачем и...не можем, не можем да се изкажем...Мани... немам думи да ти кажем. И доо ... 6 месеца немаше и тате се ужени. Колко сме се притеснили тогаа, като доведе мащехата... Ни те чуе, ни те види. И ние требваше да завършим училище и да се манеме, за назе нема друг изход. И така, по такъв повод сме се оженили. На 16 годин.

     

     Мълчим и слушаме капките спомени, падащи тежко в болничната стая, като капките химия по вените. След малко баба Мони се връща още назад из времето.

     -   Макя загубила три дяца пред нас. Живеят седмица и умират. И кога сме се появили ние, рекли й старите, ама снег еее до тук, до гърдите стига: „Ще ги сложиш тия у кръстопът и кой ги намери, той да ги кръсти.“  Та макя и сестра й ни увили в един дебееел, дебел кожух и ни остали на кръстопътя. И гледат там от един прозорец и чекат да видат кой че мине пръв. Кой мине пръв, да ни кръсти. По това време минава ена цигаанка. Она бела, убава. Отишла е при ена бабичка да я търка, че била забременела жената, па има вече три. И тиа като видели, че се задава и излизат и двете и й викат: „Стой, Моньке“.  Она се викала Симеонка. Я съм на нея кръстена. А сестра ми Костадинка, на дъщеря й. „Тиа деца са твои.“ Иих... Она са уплашила жената. Я, викала, имам. Тръгнала съм да абортирам при ена бабичка там да ме търка.“ Немаше доктори тогава. Тъй беше. “Е, не твои са, дай да ги зимаме и да ги водим у черквата.“ Та, дошъл попа и ни кръстил.

      -      Ми майка ти знаела ли е, че сте две?

      -       А не е знаела. Тогава немаше такова да се преглеждат.

Неусетно нощта пусна тежките си клепки. На другия ден, мълча, не ми се говори. Но мина време и се сетих... ами как са се оженили? Как си е намерила дедето. Питам я.

      -   Тя, сестра ми се ожени пред мене. Она по-смела. И скочи и са ожени. А я знаеш вече, че ша иде у това момче, ама не смеем да кажем нищо. Ии... баща ми се прибрал при воловете вечерта. Тва беше... края на септември. И музиката свири на площада у селото. Че имало народ, а не като сЕга.. Сега сме останали 40-50 човека. И на музиката ени свират, други играят, трети гледат и така. Ии... се връща ено момче на чичА ми, на най-големия ми чичА. И иде право у дома и вика: „Чичо, Борко, вика, знаеш ли че е земал Дина за невеста?“ Еее, тоа като чу... я се смръзнаа. Ама не казвам нищо, щот не съм била дом по това време. Съм излезнАла да прибирам овците. Овците се прибираха в къщи. И сутрин ги изкарваш пак при овчара. И аз съм излезнала да срещна овците и мащеата вика, че не съм била у дома. Не знам нищо.

      -   Мхм..
-   - А она скришом си земе рокличката и обувките и при едно друго момиче, приятелка ена имааме. Там са приоблича и они от там отиват и я зимат. Отишъл баща ми. „Ти кво правиш тука, ма“ И ти си се уплашил, дете си. „Тръгай си дома!“ И она се дигнала. А зет ми веднага „Стоой тука, никво тръгване!“ Скочили там другите. Се събрали, фамилия голема, се събрали, даай да го успокоят. Че така, че иначе. Музиката свири отвън на двора. Ии... останАла.

И я съм са оженила, ма с техно знание, чак ноември. Доде сестра ми, зет ми, брат му беше довел и още ена жена имаше, май на брат му жена. Дойдоа дом да ме искат да ме земат.

       -      Ми ти как се разбра с него, че ще се вземете?

       -     Не сме се срещАли така ко се срещат, ко така като сега. През дена на пъта, така и иначе. И он дружеше със зет ми. И у тех сме се виждАли и така. Ии... питат ме сега: „Ти съгласна ли си?“ И я „Ми съгласна съм.“ Оти ми беа обещал, че ще доде да живее на къщи, при баща ми. Приказваа ми ко приказваа и айде, на другата вечер, вече отивам невеста. Събраа се рода, неговите трима братя, сестра. Готвили, месили... Не като сега, че идеш на фурната, на магазина, всичко готово. Нема. Тогава сичко требе да се направи. Таа правила това, другата друго. И вечерта музиката иде и свири... Пристануша... И така.  И така сме се оженили. За мене е като че ли било вчера, а то са минале 60 години.

Разказва ли баба Монька, разказва. И за правнучката разказа. Ама краката я болят. Не може да я стигне, тука у София. Фърка. С мен ша излазя, вика, ама само вързана, ей така като кученце. Носи на снаата от чушките, дето е гледала на двора, еей такива, хубави червени. А тя гледа като Суяк (лалугер май било това) Носа й ена връшната купа (купа пълна с връх).

Труден живот е имала баба Мони, трудно детство. Сега и рак. Но между двете – деца, внуци, правнуци... И она се не плаши от рака. Какво е писано, това...