Неделя вечер

Понякога се питам къде са всички тези хора... Но, понякога, се наслаждавам на отсъствието им.

С хората идват и колите, и цялото гъмжило.

А ето, че е неделя вечер. Градът е като призрачен. Само хлапета с колелета. Без фарове. Няма никой друг. Не срещам никого, не говоря с никой, не се състезавам за първото място на светофара, не пълзя след тролея. Никой не пресича улицата, нито се смее, или целува, никой на никого не вдига скандал, няма кой да бърза, да псува, да носи папки с лоши мисли за институции...

Шофирам към дома. Светофарите мигат в жълто и дори неоновите реклами са лениви. Прозорците на колата са отворени до долу и вечерният въздух нахлува като бриз. Обтръща раменете ми в съперничество с климатика.

Радиото е на макс с музика според настроението. Тази вечер - хард рок и метъл кавъри. Карам с 30. Избирам най-дългия път към дома.

И се усмихвам. Иска ми се да заседна в този миг, колкото и да изглежда самотен и обикновен.

Мисля си какво дадох днес на света... Най-смисленото и най-важното от днес е съвсем семпло: давах обич на най-близките до сърцето ми същества. 

Sound of silent на Disturb прекъсна потокът от мисли в главата ми и аз завих в посока обратна на дома. Има време да се прибера. Има време.

Лори не мислеше така.