Пак мъничко тъга

16.05.2017 г.

Пак мъничко тъга... Преждевременна като недоносен плод, но тъга...

Извън града съм. Толкова е зелено, че очите ме заболяват. Вали, напоява земята, а растенията бухват като топирана коса. Притихвам на пейка под навеса. Вдишвам дълбоко разредения въздух и си представям, че съм балон с хелий. Затварям очи, усмихвам се и слушам – дъжда, реката, повея, звън на момини сълзи... и онези накипрени овце. Чувстват се специални със страхотните си звънци. Напомнят ми за суетна, флиртуваща дама – мята коси и дългите и обеци дрънчат. Звукът ми въздейства. После се сещам, че всъщност повече напомня на звукът от тибетските купи. Успокояващият звън резонира в съществото ми и всяка моя клетка трепти... както трепти струна на акустична китара.

Опитвам се да не мисля...

За това поглеждам през очите на онзи млад сокол. Наслаждавам се на свободата и гледката. Въздушните ями ме забавляват. Преодолявам ги със силните си криле, а после се отпускам, нося се, наблюдавам...

Да... опитвам се да не мисля... Но не става така. Човек съм...

Започвам да мисля за какво не трябва да мисля. Казвам си: не трябва да мисля за животът в телата на хората, който понякога решава да стяга куфарите. Животът в тялото на обичан човек. А после, някой ден, същото ще иска да стори и онзи в твоето собствено тяло. Ще стегне куфарите за неизбежно пътуване, с прецизност и педантичност, отмятайки по списък. „Да не забравя четката за зъби. Защо записах тази болка... не зная как да живея без нея, но... май няма да ми е нужна там...Дали да си взема и някоя от тези обиди. За тях не съм сигурен, но е важно да не забравя да опаковам всичката любов, която имам. В буркан ли да я прибера... да не се счупи по пътя...“

Почти готов е. Напрегнато гледа часовника и цъка в такт с него. Като спортист на старта. Очаква само заветния сигнал за да драсне на някъде и да не се завърне. Не и тук, не и сега. Няма вечност за материалния свят. Но някъде все трябва да има. Сигурен е. Ще смени квартирата, ще започне на чисто в някоя много мъничка клетка, ще построи свой нов дом, ще научи нещата по нов начин.

Соколе, летиш, млад си. Но животът дори в пламтящото цвете под теб ще стегне куфарите скоро. И животът на твоя обяд. И твоят, соколе. Миг... припламва и угасва. И после пак. И пак. Ще припламне някъде, някога, но няма да си, какъвто си сега. Преходността на нещата е просто една промяна, една вечна игра, не е страшна, соколе. Нали?

Защо е толкова тъжна, тогава, защо е тъжна... Какви сме такива, соколе, хората? Ти страдаш ли, плашиш ли се? А цветето? А умиращото дърво? Какво не виждаме?!

Какво има там... Какво има там...