Взирам се в короните на пролетни дървета.
Струва ми се, че шофирам в синевата между тях...
Вали върбата с шантавия цвят на неузрелите лимони.
А старото дърво, с посечените клони,
протяга своето „не ми се умира!“,
с вечната категоричност на Всемира.
Принадлежим си! С този щур, бълбукащ свят,
Със синевата. И с върбата. И с розовия цвят...
Няма коментари:
Публикуване на коментар