Японски филм

Гледах японски филм.

Една от онези стоплящи тъги, чрез които осъзнаваш любовта.

Разбираш, че болката е като коса за бурените, но без нея всичко залинява, разсейва се и се губи, като изоставена къща в шубраците на суетата.

Откриваш, че тъгите са най-искрените очила за любов, а любовите - най-дълбоките и неподправени кладенци за тъги.

Тези двете са като две стаи с врата по между си. Невъзможно е да излезеш от едното, без да влезеш в другото. Невъзможно е да си на прага без да изпиташ и двете.

Гледайки този японски филм, наситен с черешови цветове и дораяки, си помислих, че, може би, някъде между тъгата и любовта, е съвършената красота на живота.