Самодостатъчност

Радвам се на своята самодостатъчност, много ми е ценна! Чувствам се отлично в собствената си компания, е, не без книга или интернет, но все пак.

Оообаче, напоследък все по-често, се хващам, че все по-необмислено и непредпазливо, си говоря на глас. Що за феномен... Не стига, че на ум не спираме да си говорим, ами и гласни струни и срам да се хабят – ами това си е направо разточителство!

И реших да обвиня котката ми - Лори! Все се чувствам виновна, че стои по цял ден затворена сама, и вечер като се прибера, се опитвам да наваксам общуването, осведомявайки я за всичко, което е пропуснала. Като се почне от атентатите, като се мине през служебните ядове, та се стигне до „Ти си лесна, вече яде, а питаш ли Кати какво ще яде?“

И ето как неусетно човек се подлхъзва да обяснява на някой или нещо, което не би разбрало съвсем всичко, какви бръмбари му бръмчат из завоите на мозъка.

За това, с положителност смятам, че Лори е виновна, че се чувствам виновна и накрая, че устните ми мърдат, когато си помисля нещо.

Само се тревожа да не би да си стана толкова самодостатъчна, че най-после някой да вземе да ме обяви за излишна и да ми тикне в устата съдържимо, което да ме направи щастлива до живот. Е, то какъв живот ще да е това?!? Отвратително! Как ще го карам без ток по жиците?! Без никакво съпротивление, как така?

Мисля и се чудя... сигурно подсъзнателно много харесвам гласа си! Ами ако си запуша ушите?!

Лоории, донеси ми тапите за уши!