Сияние /разказ, фантастика/

-  Свикнала си да четеш хората, нали? Нали? Речникът ни обедня, книги отдавна не се пишат. Дори не знаеш какво е това. 

-  Знам.

-  Знаеш. До някъде. Само до някъде. От усещанията, които възрастните сме успели да предадем. Но има една особена магия в четенето на книги, която...

-  Знам букетът ти от емоции. Давал си ми всичко това.

-  И все пак не е същото като да го добиеш с опита си. С личното си преживяване. Нали не е все едно да слушаш приятелите си как са си изкарали на партито и да си присъствала лично. Не е все едно, м?

-  Е, много ясно. Добре де, като е толкова невероятно, защо изчезнаха книгите?

-  Не можеш ли да си го представиш? Не можеш?

-  Не, татко, кажи ми. Омръзна ми да се напъвам да си представям неща, които вече са се случили и отдавна отминали.

-  Защото думите, колкото и да са подбрани не могат да предадат всички смесени емоции, които можем да прочетем у самите хора. Когато човекът си припомни умението да чете хора, книгите му станаха безинтересни. Но книгата си остава един друг свят, който може да те накара да чувстваш неща, които не си преживяла лично. Колкото и да е неспособна думата да предаде цялата гама от емоции и мисли на хората, книгата все пак те провокира и въображението ти доразвива останалото. Така, в невидимия свят зад някогашното мастило, стоят световете на всеки един читател. Както казах – магия! Обаче аз малко се отклоних. Чуй какво искам да ти кажа.

-  Огладнях. Не ми се разговаря повече.

-  Преди минути взе таблетка. Не си гладна. Слушай, чуй ме, искам да ти покажа нещо, което никога не си виждала, чувала или чувствала.

-  Усетих, че си много развълнуван и прикриваш нещо, но загубих интерес, докато ми говориш пак за скапаните книги.

-  Добре, де. Ето. Свикнала си да четеш хората...

-  Това вече го каза.

-  ... но ела да прочетеш това!

Игор отвори вратата на спалнята си. Стаята бе малка и празна.

Това не я изненада особено. Стая като стая. Беше запозната, че преди векове в домовете на хората е имало много повече неща изработени от различни материи, което е унищожавало по някакъв начин Земен рай. Сега нямаше нужда от това. Нямаше нужда от големил гардероби, например, защото хората прикриваха голотата си с биоелектроника. Оливера не можеше да си представи ограничението на материалните дрехи. Било е много тъпо стотици хора да се занимават с това – производител на материи, художници, производители на дрехи, доставчици, магазинери... За да се появи накрая една единствена такава дреха върху тялото ти, а после да дразни кожата ти, да те стяга, и да не успява да изравни околната температура с телесната. Миналото на хората не предизвикваше вълнения у нея.

Тя махна с ръка пред носа си. Знак, че иска да прогони досадата. Или пък не. Май носът я бе засърбял. Оливера се удиви на объркването си и погледна към дясната си ръка. По някои от пръстите й се появяваха и чезнеха разноцветни светлини, оградени с ярък контур, които сякаш идваха от вътре.

-  Марлен, обаждаш се в неподходящ момент.

-  Извинявай. Просто си помислих за теб и нанофона ме свърза – отекна смеха на Марлен в главата на Игор. – Още не съм свикнала да контролирам това в ухото си. Оставям те. Имам работа и аз. Нямам търпение да те видя. Обичам те.

-  До скоро, скъпа.

Оли все още разглеждаше ръката си. Светлините избледняха постепенно, но носът й още я сърбеше. Тя се въздържаше да посегне да се почеше. Явно баща й беше купил някаква нова джаджа и искаше да я шашне. Но тя нямаше да се остави да бъде шашната. Ей така, на пук.
-  Ааа, вече си имала досег с него. – засмя се Игор – Усети ли го? Разчете ли го?

-  Татко беее, много съм щастлива да те видя след толкова време, че се върна жив и здрав от мисията, но, казвай по-бързо, де. Книга ли си ми купил? Какво е?

-  Странно. Не те ли сърби носът? Аз едва се въздържам да се почеша, за да не ти повлияя.  Не те ли сърби?

-  Сърби ме. Много даже.

-  Ами почеши го, де. Хайде.
Тя почеса носа си и по ръката отново плъзнаха онези светлини.

-  Продължавай. Знам, че още те сърби.

Постепенно светлините се разраснаха около ръката и лицето й и обхванаха главата, а после и цялото тяло.

-  Това е тъпо. Какво трябва да стане, в крайна сметка? До кога ще чеша носа си? Все повече сърби. Дори ме заболя.

-  Да, знам, знам – усмихна се Игор и я хвана за раменете с усмивка. – Кажи ми, това не можеш да го разчетеш, нали?

-  Оф, писна ми, излизам. Ваканцията ми ще мине, докато разбера каква измишльотина си донесъл.

-  Стой. Стой. Ето сега. Отпусни се, моля те. Важно е за мен да се запознаете.

Внезапно Оливера почувства как олеква. Обзе я паника от неизвестните усещания. Зениците й се разшириха, пулсът й се забърза. Тя се издигна в празната стая, заедно с разноцветното сияние около тялото си. Златистите й коси плавно се носеха из въздуха, сякаш под вода.

-  Татко...

-  Спокойно, мила. То е приятел. Просто се отпусни и се наслаждавай.

-  То?

-  Да, Оли. Това е жива форма от планетата, на която бяхме изпратени да проучим. Нарекох го Сияние. Изкара ми акъла, когато го срещнах, хаха. Но имахме време да се опознаем.

-  Боже... Разрешено ли е да го водиш на Земен рай? Изучихте ли го добре? Какво казват колегите ти?

-  Не се безпокой за тези неща. Как се чувстваш?

-  В интерес на истината е много... приятно... Чувствам се... странно е, но, да, мога да го определя като истинско щастие! Не, че някога съм изпитвала нещо подобно. Силно е. Не мога да си обясня от къде идва това усещане. От какво се чувствам така?

-  Това е единственото, което можеш да прочетеш у Сияние, скъпа. Това е неговото постоянно състояние, което някак успява да ни предаде и на нас.

-  Имам толкова много въпроси!

-  Знам, знам. Аз също.

-  Не искам да ме пуска. Никога.

-  Хаха, нали искаше да излизаш. Спокойно. То само ще те остави, когато усети, че те е преситило.

-  Как би могло да ме пресити?

-  Ще разбереш сама. Всеки от нас имаше различни сигнали на пресищане, но Сиянията винаги ги улавят. Продължителността на контакта също е различна.

-  О... да... започва да ми става зле... Гади ми се...

-  Сега ще те остави, виж. Спуска те. Оливера стъпи на пода. Краката й не я държаха и тя се отпусна на пода с цялото си тяло. За кратко, между пода и тялото й, Сияние отново проблесна и смекчи удара.

-  Объркана си, знам, знам. Мина ли ти гаденето? Мина ли?

-  Да, мина. Искам да подремна малко.

-  След минута – две и това ще мине и ще се чувстваш свежа и енергична. Да, свежа и енергична.

След няколко минути двамата седяха в хола. И двата стола от неопластна енергия под тях светеха със светлините на Сияние, оцветени от настроението им. Дълго мълчаха, вгледани един в друг и се усмихваха.

-  Ами ако всичко това е някаква тяхна стратегия да превземат Земен рай и да ни унищожат? – наруши тишината отрезнялата Оли – Или пък ако се окаже, че неусетно е навредило на телата ни, независимо дали го иска или не? Татко, всичко това е много плашещо. Не разбирам как посмяхте да ги докарате тук? Съгласувано ли е? Защо не е в лабораторията на Центъра? Татко! Всичко това е адски опасно и неразумно! Обясни ми! Как? Защо?

-  Хайде. Да изядем по една таблетка.

-  И какво е това с носа?

-  Някак успяхме да изработим това като сигнал. Сияние се закача. Иска да ти даде щастие. Но, ако ти не почешеш носа си, то няма да ти се покаже и няма посмее да те вземе в себе си. Почесването е нещо като разрешение.

-  Но човек не може да се удържи да не се почеше. Това не е честно.

-  Ами... Такова е Сиянието, хаха. Това е начинът му да те изкуши. Вземи.

-  Вече не съм гладна.

Мадлен претупа няколко спешни задачи и отново си помисли за Игор. Този път нанофонът не го избра и тя остана доволна, че започва да се справя с него. Не беше най-добрата по тази дисциплина в училище. Беше добре, че по този сравнително нов предмет не изготвяха атестации. Баба й беше разказвала, как прабаба й навремето се е затруднявала дори с най-допотопните смартфони. „За това трябва да завърша ново Висше образование“, казвала тя. Ето, че в училищата  вече имаше подобен предмет. Въвеждането на учебния материал с име „Подобряване на интуитивните способности за работа с биоелектроника.“ се беше наложило от факта, че биоелектрониката вече бе в корените на целия живот. Но изискваше много време да опознаеш и нормално да можеш да използваш всички функции на всяка една биоелектронна джаджа. Беше като да се научиш да говориш. Изискваше съзнателни и несъзнателни усилия, не беше никак лесно и години наред отделния човек откриваше все по нещо ново, чието значение и полза  до този момент не е узнал. Колкото по-добре умееш да боравиш с тях, колкото по-богат „речник“ имаш, толкова животът ти ставаше по-лесен.

Тя се свърза с муувъра по нанофона си и той скоро се появи до терасата й на етаж 153. Тя знаеше, че нанофонът ще отрази автоматично ранното й тръгване от работа, както и причината за това. Шефът й вероятно щеше да я смъмри за отложения видеоразговор с представителя на търговската фирма за медицински препарати, с който много се надяваше да сключи договор за дистрибуция на таблетки за контрол на страха. Но тя не бе виждала съпруга си цяла година. Не бе  разресвала гъстата му коса, не бе обменяла мисли в реално време с него, не бяха  правили истински секс. За какво е всичко, ако не можеш в такъв момент да си тръгнеш от работа няколко часа по-рано. „Сама избра да работиш от офиса!“, строго щеше да каже шефът й в съобщението, което очакваше да чуе още преди да е стъпила в дома си.

Мадлен малко се тревожеше какво ще каже Игор за леко наедрялото й тяло. Единственото, което хората не можеха да направят да се случва с таблетки или биоелектроника, бе спортът. Тя не бе спортувала нищо от месеци. Спортът й даваше време да мисли за физическото отсъствие на любимия. За това тя го пренебрегна и се отдаде на работа.

Когато се прибра тя не намери и минута за да се нарадва на Игор. Той я бутна в спалнята им и всичко, което преживя по-рано дъщеря им, се повтори отново.

Сега тримата седяха в хола и се гледаха. Но вече се усмихваше само той.

-  Игор... Какво е това, скъпи? Тайно ли го доведе? Знаят ли колегите ти?

-  Всички, които бяхме на експедицията си дойдоха с по едно Сияние.

-  Разрешиха ли ви?

-  Виж, скъпа...

-  Не са ви разрешили! НЕ СА ВИ РАЗРЕШИЛИ! Ти си безумец! Какво се случи? Как си могъл дори да си го помислиш? Всички? Всички си доведохте по едно! Вие сте професионалисти! Какъв доклад изготви планетологът, геологът, микробиологът... всички останали... Това нещо ви е обсебило, Игор. Явно не осъзнавате поведението си! Как преминахте системата за сигурност с всички тези неща на борда?!

Игор я остави да говори, докато дъхът и свърши. Беше очаквал нещо подобно и знаеше, че ще има дълъг неприятен период, в който...

-  Искам незабавно да го махнеш от тук! В противен случай ще сигнализирам властите! – отсече мисълта му Мадлен. – Как се пренася това?

-  С контейнер. Да, с контейнер.

-  Този пред вратата на дома ни ли?

-  Да. С него, с него. Но, мила...

-  Не! Не желая да слушам каквото и да е! То е в спалнята ни, за Бога! Къде мислеше да спим?

-  По принцип стените не са проблем за Сияние. Стои там, защото знае, че аз така искам. Аз го искам. Виждаш ли? То се съобразява.
Мадлен вече не се побираше в кожата си. Имаше усещането, че всеки момент и тя ще загуби разума си и Земен рай ще загине скоро след това. Оливера мълчеше и гледаше в пода. Там, едва доловимо розово-виолетово сияние пулсираше.

-  То ни подслушва... – измърмори си тя.

-  Какво?!

-  Подслушва ни! Виж! – Оливера посочи малката пулсираща точица в пода.

-  Оли, Мадлен, моля ви! Чуйте ме! Изслушайте ме първо. Първо ме изслушайте! Нека ви разкажа за него и после ще решим заедно какво да правим. Имам страшно много за разказване! Много. За разказване.

Месец по-късно Мадлен имаше свое Сияние. И беше бременна.

Сиянията се размножаваха светкавично. Никой не знаеше как и защо. Но и никой не го беше грижа. Откакто свят светува човекът винаги се е стремил към едно нещо и никога не е знаел как да го постигне веднъж завинаги. Сиянията не отговориха на въпроса, но успяха да запълнят тази празнина. И всичко бе прекрасно.

Бебето се роди съвсем без проблеми, предвид възрастта на майката. Кръстиха го Сияние.

Сто години по-късно, Сиянията празнуваха. Всяко от тях имаше свое собствено, съвсем физическо проявление. Те бяха постигнали нещо, което много искаха, откакто съществуват – организъм. Най-после можеха да се докосват, да се миришат, да усещат болка.

И да бъдат нещастни.