Еволюция /разказ, фантастика/

Тя мина покрай него с пуснатите си коси и необичайния си мирис и го събори на земята с огромна сила. Не се обърна, не трепна. Ако не беше изсъхналото дърво, по което сега се стичаше кръвта му -  гъста и лепкава, той можеше да се влюби. Медальонът се плъзна по ръката му. Докато металната му повърхност все още оставяше ледени следи по нея, наоколо измираха стотици хора.

„Съжалявам, че трябваше да те убия. Но не можем да съжителстваме.“

Тя съжалява. Но не можем да съжителстваме. И аз така се извинявах на хлебарките, които убивам в банята си. Толкова ли сме гнусни за тях?

И тогава Оая се извърна. И бръкна в очите му с нейните. Изглеждаше смаяна, разтревожена, малко ядосана. По лицето й играеха фини мимики, които той сега виждаше изненадващо ясно. Долният клепач на лявото й око, десният край на устните и брадичката й трепкаха едва. Високите й скули, веждите и ушите й ту се изопваха, ту се отпускаха. Зениците бяха превзели почти изцяло златисто - кафявите ириси на очите й. Тя беше много объркана! Подхвана внимателно тялото му и го вдигна нагоре по стълба на изсъхналата дървесна издънка. Кръвта му уплътни цвета си, докато минаваше от там за втори път. Оая положи тялото му в шумата и въздъхна.

-        Какво има? Усетих те различна.

Тя не бе усетила кога Уно я е доближил. Ужасно я изплаши - не самият Уно, когото безкрайно обичаше, а  фактът, че бе допуснала някой така неусетно до себе си. Можеше да е Бавноразвиващ се, да я убие.

Все едно този да го убие хлебарката в банята му.

-        Този! – Оая посочи умиращия и по лицето й отново заиграха мимики.

-        Не може да бъде! – отвърна Уно.

-        И в момента! – допълни тя и настоятелно посочи мъжа в шумата.

-        Да, наистина. Възможно ли е да си допуснала грешка?

-        Проверих го! Не отговори по никакъв начин.

-        Може да не е искал. Дали не е от несъгласните.

-        Не. Бавен си беше. Убедена съм. Но дали не допускаме грешка с това? – прорязаха го очите на Оая.

-        Да се опитаме да го спасим? – осмели се да предложи Уно.

-        Не. Умира. Да опитаме да намерим отговори в трупа му.

-        Довърши го, тогава. Да не го мъчим.

Не!

Оая и Уно се спогледаха.

-        Той каза „не!“.

Моля ви! Не ме убивайте! Чувствам се силен!

-        Смята, че ще оцелее?

-        Да опитаме да го спасим. – поклати глава Уно.

-        Да, добре! Иро, ела да помогнеш – помисли си Оая.

-        Далече съм – отговори Иро.

-        Има ли някой наблизо? – извика Уно в ума си.

-        Идвам – рече Вон.

-        Идвам – помисли си Лин.

-        Вземете си раниците – каза Оая.

Вон пусна раницата на земята и се облегна на коленете си, а къдриците му се разпиляха по мокрото му лице и се заплетоха в рижавата му брада. Мисълта му течеше накъсано като СОС сигнал.

-        Видях един от новите. Устните му - почти закърнели. Челюсти нямат. Почти. Огромно чело. Точно, както казваше Лиу. Телата им - почти прозрачни. Виждах сърцето му.

-        Вон! Успокой се! Объркваш ни. – изрече Оая на глас. – Нека помогнем на този. – добави тя мислено, погнусена от звука, който излезе от устните й.

-    Подай фагоцитакса. Обърни го по корем. Внимателно! Бързо! Да изчакаме. – занарежда Уно на останалите, докато Лин разгъваше антигравитационната носилка.

-        Така! Да се надяваме, че е достатъчно. Вон, стегни се и подай тромбоцитатор.

-        Внимавай, Уно! Започни от края, по мъничко.

-        Няма да ги запушваме напълно. Има счупен прешлен. Червата са разкъсани. Само, колкото да намалим кръвозагубата и да го отнесем до капсулата.

-        Да, знам, просто... да гледаш отстрани е по-трудно.

Хей, тук ли си?

Боли.

Знам. Сам го пожела.

-        Така. Хайде, Лин. Намали съпротивлението. Дай я насам.

Веднага щом се качиха на летатора и поставиха ранения в медицинската капсула, Уно проби с очите си тези на Вон.

-        Нямам какво повече да кажа. Страх ме е.

-        И знаеш ли защо те е страх? – попита Оая предизвикателно.

-        Ще ни избият. Както ние постъпваме сега с по-бавните от нас.

-        Казах ви, че това не е правилно, нали! Казах ви!

Успокойте се! Няма да ви избиваме!

-        Всички ли уловихте това? Кой беше? – Лин трескаво погълна малка синя плочка и заглади челото си, сякаш да отмахне невидим косъм.

-        Лин, прекаляваш с тези! Кой си? – на Уно му се искаше да внуши увереност, но мисълта му бе толкова трескава, че вместо да успокои, напрегна присъстващите още повече.

Този, който Вон срещна.

Неканената мисъл излъчваше мощ.

-        Къде си? Как ни намери? Какво искаш? – Вон изстрелваше мисъл след мисъл, просмукани с паника и дърпаше косъмчета от брадата си. Гащеризонът му бе пропит с пот.

Там съм, където си бях, когато ти ме видя. Успокой се. Долових тревогата и последвах съзнанието ти.

-        Какво ще стане сега? – попита Лин и погълна нова плочка – розова.

Избихте много хора. Но нямахме избор. Трябваше да ви оставим да вършите каквото сте намислили, докато не осъзнаете сами грешката си.

-        Няма да ни избият? – изплъзна се мисъл в ума на Оая.

Случката с този Бавен и фактът, че Вон ме забеляза бяха повод, който изчаквахме за да установим връзка с вас. Трябва да поговорим. Когато сте готови повикайте ме. Казвам се Ой Витан.

-        Но...

Дайте си малко време. Ще разговаряме по-късно.

-        Леле...

-        Трябва да отида да видя майка ми.

-        Трябва да се откажа от плочките.

Мислите им течаха конвулсивно, хаотично. Незаключени, те свободно преминаваха през съзнанията им и взаимно подхранваха едно ново чувство.

-        Къде са другите? – помисли си Оая и нави кестенявата си коса около пръстите си.

-        Трябва да им кажем. – отвърна Лин.

-        Слава Богу, наченки на разговор. Време беше. – въздъхна Уно – Заключете вече част от мислите си. Иначе ще се побъркаме.

-      Уно, престани да ни назидаваш. Първо си закопчай ципа на задника. Трябва ли да кажем на всички? Какво ще правим сега?– Вон не успяваше да овладее паниката.

-        Първо да поспим. Изтощени сме. – заяви Уно.

-     Съгласна. Ще мислим по-добре след това. – Оая преглътна шумно. За втори път днес проговаряше на глас. Всички я погледнаха, сякаш тялото й бе прозрачно.

-        Всъщност имаш красив глас. – коригира изражението си Уно и отпусна дебелите си вежди.

-        Чудесно! – поклати глава Лин и се упъти към камерата си като влачеше шумно краката си по пода.

-        Някой трябва да пази – помисли Оая.

-        Аз ще дежуря пръв. Лин, ти, след час. – отвърна Уно.

            * * *

Уно едва се удържаше да не ги събуди. Промените в Бавния бяха потресаващи. Челото му нарастваше, кожата там се напукваше под напора и косата му изглеждаше все по-рядка. Медицинският робот не смогваше да забърсва, дезинфекцира и слепва. Със слабо облекчение Уно забеляза, че челюстта и устните му не се променят.

Може би това става с времето. Вероятно не се хранят с твърда храна. Или въобще не се хранят?!

Но пък кожата по цялото тяло на непознатия избледня и мрежа от вени запулсира на повърхността й. Едно беше ясно - мъжът, който Оая бе помислила за Бавен, сега се развиваше невероятно бързо.

Уно погледна ръцете си – бяха влажни и трепереха. Тялото му пращеше от напрежение и заплашваше да разкъса дрехите.

-        Ой Витан! – извика той панически.

-        Не сте готови. Защо се свързваш?

-        Какво ще стане с Човечеството? Как ще делим Земята, щом сме толкова различни?

-        Скоро ще се изравним.

-        Скоро? Как?

-        Под „скоро“, разбирай около хиляда години. Нещата трябва да се случат постепенно.

-        Трябва? Нима процесът може да се управлява?

-        Виж, искахме да чуем мислите на повече от вас. Вие сте преходът. Без подкрепата ви няма да успеем. Но вероятно така е по-добре - ще разчитаме на теб и този мъж, който в момента се развива в летатора ви. Помни само, че сега отговорността е твоя. Нещата трябва да се случат, както сме ги планирали. Изчакай да съгласувам с приятелите ми.

Ой изчезна от мислите на Уно, а той яхна едни хиляда въпроси през хиляда години напред. Точно толкова му се стори и времето до завръщането на Ой.

-        Уно! – отекна Ой в ума на Уно. - Христо е почти готов. Можем да започваме.

-        Здрасти, Уно. – усмихна се Христо от медицинската си капсула. – Как си, приятелю?

-        Христо? Приятел?

-        Е, добре, исках да стопля отношенията. Уно, къде е медальонът ми?

-        Какъв медальон?

-        Някой го измъкна от ръката ми, докато ме спасявахте. Малък метален медальон. Много е важно да ми го върнете.

-      Христо още не е свикнал с промяната. – отклони темата Ой – Не се разсейвайте. Трябва да подготвим резерватите. Имаме много работа.

-        Резервати?

-        Докато не се изравнят нещата помежду ни, човеците ще живеем в отделни резервати. Навсякъде по света има развиващи се в различно темпо, но, както сте разбрали вече, основните групи са три. Задачата ни е да ги разпределим в резервати, а после внимателно да наблюдаваме, разместваме и подържаме баланса. Най-развитите, като мен и Христо, вече сами пътуват от целия свят към Азия. С бавните ще е трудно. Не биха разбрали. Ще бъде против волята им. Тях ще отделим в Америките...

Докато Ой им разкриваше немислимата до скоро стратегия за промяна в Света, от медальона все още се изпаряваха заразени молекули. Главата на Вон започна да расте, а тялото му да губи плътността си. Ако беше буден, може би щеше да усети промяната на собствената си миризма. Но той нямаше да се събуди.

- Вземи, момчето ми. Никога не го сваляй. Той ще ти върне това, което Човечеството загуби преди милиарди години, благодарение на един друг вирус. Не го отваряй още, тъй като  не си готов да понесеш съдържанието му. Сам ще трябва да усетиш момента. Той може да спаси живота ти и драстично да го промени. Но може и да те убие, ако не си готов. Помни, какво ти казвам, защото няма връщане.

             Христо Витан протегна ръка. Медальонът не се събираше в дланта му.