Вървя по горската пътека и отброявам диханията си, сякаш са жълтици, открити при най-старата археологическа находка в света! Като капки от вековни сталактити, отдаващи, с безконечно и всеотдайно постоянство, дълга си към изяществото!

Вървя бавно към точката на пречупване, където пристигам от най – дългия си път – пътят към себе си... Спирам там съвсем за кратко и тръгвам отново нанякъде.

А мислите нетърпеливо изчакваха да се излеят.

Като манна върху жадна пръст...

И да опаковат изживяното като подарък, който има твърде много ръбове.

Да!

Ценя тези толкова мънички Вълшебства, тези Малечки – Малечки, повече, отколкото може да бъде изказано!