Типично в мой стил... Защо мога да пиша така, само, когато пиша за нещо от собствените ми дълбини, и което е, малко или много, тъжно...

Не съм тъжна в момента. Просто това е някаква комбинация от думи, словосъчетания, които в различни моменти са се появявали в главата ми. Може би в моменти, в които съм била леко разклатена.

Не мога да обясня защо ги обобщавам сега... :

Има нощи, в които се будя, сякаш някой ме е потупал по рамото.

- Кате...Катеее... събуди се да чуеш това!

Тогава мислопотокът нахлува като язовирна вода през разкъсаната стена на ограниченията. Със затворени очи изживявам себе си в онова измерение, в което липсва календарен ритъм.

Докато пиша, внезапно се отваря календара в долния десен ъгъл, за да ме върне в настоящето. Но мисълта ми е упорита като майка, бореща се за живота на своя плод...

И така отново се връщам към измерението, в което съм заседнала с раирана риза. Затворник на самата себе си. Язовирна стихия, бушуваща в пролуката и ритъма на всеки 21 дни.

Запитах се до кога ще е така. И, неочаквано, като НЛО, придойде осенение... Докато ми омръзне! Докато аз реша! Докато нещото, което напира на върха на душата ми, най-после изпъпли на повърхността. Като гнойна пъпка, от чиято гъсенична метаморфоза, трябва да се излюпи Истината за моето съществуване!

После аз ще съм добре!

Красиви словоформи... чакам ви да станете реалност!

Почти готова съм... както винаги ... почти, но не съвсем...