* * *

Диванът попива формите ми.
Като чаша, поела мартини.
Само за малко.
Като стоянка,
винаги посрещаща и сбогуваща се с такситата.
Меланхолична завивка изтръгва от мен мъркане.
Като котка в уюта на безкрайно доверие.
Ммм... във вените ми тече тиха леност...
Като бързей, току пристигнал в равнината.
Уморена съм. Трябва ли всичко да има смисъл?