За хората, които харесваме. Или не харесваме. За хората.

Лежа в зала пълна с непознати. Чувствам се комфортно с групата, вливам се с непредубена лекота в общата енергия.

Но там има и някой, който НЕ харесвам. Който ме дразни и смущава хармонията ми. През цялото време усещам и неговото отрицание и неволно мислено му го казвам. Чувствам връзката с този човек повече от всички други. Чувствам, че взаимно се отблъскваме.

И се замислих отново за онова невидимото. Необясненото с думи.

Всички сме имали подобни преживявания. От първия миг да харесаме някого. Или да не го харесаме... А дори не сме му дали шанс. Нямаме никаква съзнателна представа защо е така. Нещо в миналите ни преживявания. Някаква предпазна клапа. Или просто Его... ?

Още в онзи миг си мисля: "Не те харесвам, но искам да те приема, каквото си. Ще положа усилия. Ще преглътна инстинкта си." А онзи, скептикът в мен, онзи преболедувалият опита си, онзи, който ме отдалечава от детството и ме приближава до страха, не спира да мрънка. "А защо да го правииишш... Какво ще спечелииишшш? А какво ще загубииишшш ако ми се доверииишшш?..."

Не е лесно да приемаме хората, каквито са. Те имат своите преживявания и предпазни клапи. Имат своите стъпки по световния пясъчен бряг. Дали са по-лоши от нас?! Можем ли да го измерим с разграфена линийка?! Можем ли да унифицираме представите си? Кое е истинско и кое не е? Хората, които интуитивно не харесваме... заслужили ли са това? Дали с тази своя представа помагаме с нещо светът да стане по-приятен за всички ни?

Можем всички сами да си отговорим на тези въпроси.

Наистина ли ни става по-добре, когато се отнасяме с другите с отрицание?

Няма кой друг да натири самозаблудите, пълни с отрицание извън нас. Ние сме. Егото ни си има своето място в нас. То пази идентичността ни в общия ни свят, но не трябва да капитулираме пред него, предавайки властта над кралството. Това би ограничило нашето съкровище от опитност, би ни направило затворници в собствения ни свят...

И така аз, седя и си мисля... И направих първата малка крачка към собственото си отрицание. Но вече с увереност, че е за мое и чуждо добро. И се усмихвам на себе си, а вярвам, това ще го усетят и онези, които не харесвах.