Аз, наблюдателят

-1-

Ето такова време днес:

Наложи се да се кача на 10-та. За първи път. Качвам се и говоря по телефона, но осъзнавам, че в този автобус трябва да си купя билет от шофьора. Той ми се усмихва и ме окуражава да не приключвам разговора толкова на бързо, а да си седна и по-късно да си купя билет.

Седнах на най-близката седалка, но от другата страна, така че можех да го виждам. Около 55 годишен мъж, среден на ръст, с леко прошарена коса и благовидно излъчване.

Заслушах се. Той наистина си припяваше и подсвиркваше непрестанно. Какво добро настроение!!!

Мисля си "може да ми се е причуло", но по радиото засвири нова песен. Comment Ca Va

Шофьорът наистина си припяваше и свирукаше. Едно тихо спокойствие и усмивка ме завладяха. Усмихвах се през целия път.

Не посмях да му призная как е успял да ме усмихне в този дъждовен ден. 

- 2 -

Вървя по улиците на превзетия от есента град. Не бързам. В ляво от себе си чувам песента Yesterday. Млад мъж с китара и хармоника. Калъфът на китарата бавно се пълнеше с дребни монети. Изваждам портмонето и поставям няколко монети там. Разменяме погледи и усмивки, а после продължавам по пътя си.

Около 10 м. по нататък на земята стои друг мъж. На фона на тъмно лице светят белтъците на очите му. Все още зад гърба си чувам песента на Бийтълс. Но сега към нея се прибави друг звук, - монотонен, досаден, повтарящ се като звук от крива грамофонна плоча. "Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай!...."  Ударението беше на втората дума. "Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай!..." 

Suddenly, I'm not half the man I used to be

There's a shadow hanging over me.

"Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай!...." 

Yesterday, love was such an easy game to play

Now I need a place to hide away

"Десет стотинки пускай! Десет стотинки пускай!..."

Не се поддадох на импулса си да се върна и да запиша с телефона си тази странна смесица и ритъм, така че те ме преследваха целия мъглив следобед.

Каква ли е поуката от всичко това?!

За мен лично: не се поддавам на импулсите си. Все още не. Поне не всеки път. Позволявам на глупави задръжки да подтиснат детското в мен, а с него биха дошли още много усмивки и лекота. Все още много мисля, вместо да действам, поддавайки се на чувствата си.