За страданието и любовта, за доброто и злото

Забелязвате ли, когато около вас премине животно, чиито ребра се броят? Забелязвате ли погледа му?

В ума ми остана едно куче. Беше толкова слабо. В очите му се четеше доброта, тъга и молба. Молеше ми се, сякаш съм Бог. Всичко, което прочетох в тъмно кафявите му очи премина през моите и се прояви у мен като физически усещания – заседнала в гърлото тъга и свито сърце и стомах.

Замислих се. Всяко страдащо същество ли е повече добро, отколкото лошо? Всяко ли страдащо същество търси очите на своя потенциален спасител или се затваря в тежкото си настояще, загубило вяра, че може да бъде щастливо – обичано и обичащо?

В паметта ми изплува картина – дребно конче, което пръхти под тежестта на препълнена каруца. Камшикът е това, което го кара да се движи под огромната тежест. Всяка следваща крачка е сетно усилие, толкова  тежко, че на всеки наблюдател би се сторило, че тази крачка ще бъде последната. Но това усилие е все пак по-малко болезнено от изсвистяването на острата болка по гърба му.  То не вярва, не търси спасение. Не можеш да видиш очите му, впити болезнено в точка пред него.

Изглежда безнадеждно. По света има толкова много страдащи животни. Можех да купя храна на гладното куче, но какво ще помогне една единствена закуска?! Все пак и до днес изпитвам вина, че не го сторих. Човек не трябва да мисли за всички страдащи по света. Достатъчно е да помогнеш на тези, които срещаш, с това, което е по силите ти.

Тогава, докато вървях, мисълта ми прескочи към човеците. Слава Богу, не срещам толкова много човеци, чиито ребра се броят, въпреки, че сигурно ги има. Но и всеки човек, може да направи нещо за прехраната си, ако не го мързи. С това съм на път да осъдя просяците, някои от които печелят повече от една отрудена жена, ставаща в 5 сутринта и работеща в прашна фабрика… Но кой какво заслужава не е наша грижа. Всъщност не се насилвам да помагам на просяци – просто прочитам очите им. Трябва ли да дам храна на човек с нагъл и агресивен поглед? Мисля си, че не винаги правиш добро, когато помагаш някому. Може би по-добре е за него да изстрада тегобата си за да научи нещо ценно. На какво се учи някой, който е свикнал винаги да му помагат? Свикнал е да разчита на другите и никога не открива своя потенциал или го открива по далеч по-болезнен начин.

Но кое прави съществата в нашия свят да са каквито са – повече добри или повече лоши? Разбира се, всяко изживяване, всяка книга, всяка среща, всичко, но, според мен, най-вече личната комбинация от изживени страдание и любов.

Ако едно същество - човек или животно, е расло в страдание – повече добро ли израства, или повече лошо? Не можеш да кажеш, ако не знаеш дали страданието не е било придружено с любов…

Изглежда, че зависи дали търсим по правилния начин, или това, което ни занимава е само да намерим източник, виновник за нашето страдание, към когото да насочим агресия.

Едно бито животно никога няма да забрави мъчителя си. Често кучета, които са изживели това, пренасят омразата си върху всички хора. Нахвърлят се върху непознат, но тяхна ли е вината, че опитът им казва:  „хората са зли”. До тогава, докато не се погрижат за него с търпение и любов. Докато не излекуват физическите му рани, докато не го нахранят и изкъпят, докато не научи що е то ласка… След това то остава за винаги благодарно – нещо, на което ние хората имаме още дълго да се учим.

Кучето, което срещнах – неговото „наказание” беше гладът. То не знае кой е виновникът, за това изстрадването му не се е въплътило в гняв и агресия. Не се пита има ли Бог, не се пита защо му се случва това, природата не го е дарила със способност за осъзнаване. Мислех си, че те интуитивно знаят, чувстват, че са свързани с всичко наоколо, но тогава нямаше да има агресивни кучета…

Едно бебе, когато се роди… Има ли лоши бебета?!

Но как растат?

Как растат повечето сираци? Какви стават? Не са много онези, които намират сили в себе си и стават добри и успешни хора, макар живели в изобилие от страдание и недостиг на любов. На какво се научават останалите, расли в дом за сираци? В страдание и без любов те се научават да причиняват страдание и да не даряват любов.

Казва се, че чрез трудностите израстваме, опознаваме себе си и се доближаваме до едно по-висше ниво на съзнание.

Има една група хора, които са по-различни от мнозинството – инвалидите. Някои от тях са озлобени от собственото си нещастие. А други танцуват индийски танци с единствения си крак…

Някои същества намират доза облекчение в търсене на виновника, но дали намират истинска утеха в това?

Има и такива човеци, които изпитват удоволствие да нараняват други. Питам се що за изживяване е … Кое ги е направило такива? Какво им носи това? До колко е свързано с това, как са се отнесли с тях, докато са израствали – от чисто и невинно бебе, през дете, тийнейджър, младеж и накрая възрастен. И до колко добротата и лошотията зависят от заложените в кръвта ни гени? Душата и тялото са неразривно свързани. Душата чрез тялото взима своята опитност. Тялото страда, когато душите ни не разбират негативната опитност и я попиват.

За щастие на човеците е дадена възможност не само да помнят, но да сравняват, да анализират и да осъзнават на едно по-дълбоко ниво. Макар технологиите да са заглушили и притъпили душевната ни сетивност, все пак много от нас достигат до една зрялост и мъдрост, която ни научава да бъдем наблюдатели на собствения си живот. Човек, който обръща внимание на чувствата, на мислите, най-после на духа си, не може да бъде до толкова агресивен и зъл, че да го определим като такъв, без да мислим, че в него може би има и нещо хубаво.

Да направиш нещо, от което някой има нужда, без да очакваш каквото и да е в замяна - това е най-висшата форма на доброта, която би ни позволила да определим някого като добър, без да мислим, че в него може би има и нещо лошо.

В наши дни на добротата се гледа като на наивност и лумпеност. Ограничени сме в егоизма си до там, че сме по-нещастни от затворниците в килиите. 

Но какво, всъщност значи да бъдеш добър - не е в това, което си мислим. В това, което правим е. Струва ни се много трудно да обърнем внимание на друг, докато самите ние изпитваме нещастия. А в действителност, точно това би ни донесло удовлетворение и свобода, които да се претворят във вечно търсената хармония.

*  *  *


И ето ме, няколко седмици по-късно, купувам средногорка на едно куче, което може и да е същото. Прилича на гонче, тъмно кафяво на цвят, с клепнали ушички и топли тъмно кафяви очи. Ребрата му се броят, главата му е леко приведена, в знак на подчинение и ме гледа с тъжен поглед. Чупя му парче от средногорката, което безследно изчена в гладното му стомахче. Чупя второ. Помирисва го и ме поглежда с изплезен език, и, както ми се стори, благодарна усмивка. "Яж, изяж го.", казвам и изчаквам да излапа парчето хляб. Още не сме стигнали до кренвирша, но то вече знае, че го чака нещо вкусно. Междувременно вече съм откъснала следващата хапка - малко хляб и част от кренвирш. Хвърлям я на земята и то лакомо я излапва. Но предишната хапка самотно стои все още на земята.

Ще кажете не е чудно. Е, как да не е. Ребрата му се броят, а то изяжда само кревирша! Какво става тук?! Нима вярва, че трябва да има всичко или нищо?! Няколко минути по-късно аз вече вървя към дома си, а то ме следва. Да, това е очаквано. Спирам и му давам още една хапка. Падайки на земята тя се разпада на хляб и кренвирш. То изяжда кренвирша, а хляба отново оставя. Обяснявам му аз: "Не, повече няма да ти дам. Ти не си гладно!" и тръгвам. А то вместо да се върне да си дояде хляба хуква по мен. Изпрати ме до дома, без да получи повече ни хляб, ни мръвка.

Преди време бях в един комплекс, където имаше гладно коте - мама и 5 малки котенца. Вече е есен и посетителите на комплекса са твърде малко. Но нашата група изпълни мястото. Храната, която консумирахме ние беше изцяло вегетарианска. Котетата лапаха с благодарност всичко, което им се поднесе - просо, ориз, зеленчуци... Дали ако им давахме от време на време кренвирш те щяха да откажат посните гозби?!

Звучи наивно, знам. Имам коте у дома - глезанка голяма, капризница от всякъде.

И все пак се удивявам...

Има един стар виц. Богат бизнесмен всеки ден минавал през един мост, където просяк всеки ден протягал ръка към него. Всеки път бизнесменът му оставял по 50 лв. Но минало време и той се оженил. Тогава започнал да оставя по 30 лв. Минало време и му се родило дете и бизнесменът вече оставял по 10 лв. Тогава просякът не издържал:

- Ей, шш, човек, какво става тук? Преди ми оставяше по 50 лв., можеше и повече, но бях благодарен и за това. После започна да ми оставяш по 30 лв. Едва го преглътнах, но си затраях. Сега вече няма как да замълча. Какво става?

- Ами, как да ти кажа... Някога печелех много и нямах семейство, за което да се грижа. После се ожених и се наложи да ти давам по-малко. А сега ми се роди син и разходите ми нарастнаха още. За това ти оставям вече по 10 лв.

Просякът почервенял и избухнал:

- Слушай какво бе, аз няма да ти издържам семейството я!


Такааа...

Животно или човек... изкушаваме се да хитруваме на дребно. Щом научим, че можем да имаме нещо повече, малкото вече не ни задоволява. Това е положението. Тук дали си повече добър или повече лош има съвсем малко значение. Лошият ще те нападне за да вземе това, което смята, че му се полага, независимо какво мислиш ти. А доброто куче, ще хитрува докато му минава номера...

Как ме засяга това? Ще купя ли още веднъж храна на това куче? А трябва ли?

Тук няма "трябва". Но просто е добре да приема нещата, каквито са. Пак опираме до това, че когато човек решава да направи нещо хубаво за някой, не бива да очаква нещо в замяна. Губи се смисъла. Правиш нещо добро за да се почувства съществото отсреща по-добре. Ако то не иска да изяде цялото "добро", което правиш за него, това не е твой проблем. Отделяш 1,20 лв. за цяла средногорка и толкова.

Хм...