Кръстопътища

Мислех си снощи. Пълнолунието мина, но не и за мен.

Ето. Преди 2 години още не подозирах, че отново ще се озова в лапите на рака. Банкерствах си, мениджърствах си, уверявайки себе си, че харесвам работата си и давам 100 % от себе си.

Да, дадох се на 100%.

Какво накара болестта да се завърне? Отговорът е в поредният пъзел от безброй частици…

Когато се изкача на високо и погледна надолу виждам, че светът на сложната декурзивна лихва се е смалил до неузнаваемост. Даде ми се време да се отдалеча и да се запитам, вървейки по тази пътечка, ще стигна ли за където съм тръгнала… Това ли съм аз? Понякога е по-лесно да познаеш лъжата в очите на другите, нежели своите собствени заблуди.

И все пак живея с една смътна вина за пропиляване на цяло състояние от време. Почти всичко в живота ми се е случвало бавно и постепенно. А осъзнаването идва едва след като срещна някой зъбат звяр, който заплашва да ме разкъса. Явно без грешните си избори не мога да стигна  до правилната пътека. Ей така - просто да си тръгна право нагоре към хълма, без да кривна никъде – какво щях да науча тогава? Как така?! Щях ли да науча, че светът е шарен? Щях ли да науча какво е любов?

Има хора, които го правят – много по-бързо стигат до слънчевото плато. Но аз не съм от тях. Имам още много животи да живея докато съкратя пътя. Когато стигнат, на тези хора им остава време да съзерцават пълзящото на горе множество и да ги напътстват, ако някой от тях погледне в очите им.

Трудно е да си на кръстопът. Трябва да направиш избор, и то без да имаш очаквания. Казват, че очакванията носят разочарования и стрес. Питам се, обаче, къде свършват очакванията и започва надеждата?

Защо се върна болестта ли? Нареждайки мъничка част от големия пъзел мисля, че вече виждам – пътечката от света на цифрите явно не води към моето слънчево плато. Бог ме е подсещал, но аз съм била глуха, заета да се боря с трънаците по невярна житейска пътека. Казват, ние не можем да знаем Божествената промисъл. Душата се стреми към единение с Него, към познанието за Единството. Пътят до там е свързан с помъдряване и извисяване. За това Той ни оставя да правим своите избори, до тогава, докато стане ясно, че сами няма да се досетим. Ето защо се върна болестта. Върна се за да ми каже, че има и нещо друго. Душата бленува да познае себе си, да открие способностите си, смисъла си, целта си.

Дълго се заседявам там, където се пресичат много пътища. Страх. Сядам на пейката за кръстопътващи и отново се опитвам да ясновидствам. Когато се уморя от почивката, ставам и тръгвам по някой от пътищата. Повървя, повървя и се върна. Знам, само, че няма да тръгна на там, от където дойдох преди 2 години. До скоро тази врата поскърцваше от вятъра и ми показваше примамливо съкровищницата си. Поглеждах с тъга към нея. Но Бог ме държи на кръстопътя и ме чака да узрея... зрея бавно като горска ягода в сянката на големия бор. Чака ме да проумея, че този страх не е като онзи, който те пази да не слезеш от джипа в джунглата и да прегърнеш симпатичния тигър (както уместно отбелязва Кехоу в една своя лекция). Чака ме да се отпусна и да се отдам на брака с душата си – безапелационно, изпълнена с разбиране, доверие и любов. Чака ме да позная себе си и така да почувствам безбройните финни нишки, които ни свързват с всичко и всички. Чака ме да се простя с бляскавата гледка, процеждаща се от онази, все още открехната врата; да проумея, че зад нея не стоя аз, а някой, който съм се опитвала да бъда. А през това време Той не спи. Изпраща ми подсказки, хора, книги, случайни реплики, късчета природа, малки прозорчета със светлина, изтъкана от прозрения.

Сега творя. Творя себе си. Странно е, но, когато погледна от склона надолу към живота си, сцените не са подредени хронологично. Напротив, по-ясно видимо е детството с творческите си лудории, които изплуват сега. Все по-близо. Налага се и аз да се върна за да се срещнем. Чувствам се неуверена като дете. Вятърът на външните оценки ме люшка ту към усмивка и удовлетворение, ту каца неодобрително на носа ми. Какво ще излезе от това? Не знам. Още съм на кръстопътя и не се осмелявам да поема на никъде. Само смътно долавям, че има нещо, което трябва да намеря; нещо мое; нещо, което трябва да взема и да дам, преди да си отида. Чувствам се незряла, но това има и добрата си страна – какво по-прекрасно от това завръщане на спомена за детството. От там до детското любопитство, лекарство срещу страх, има само няколко малки крачки. Животът трябва да е прост като циганска баница!

Но защо още не успявам да се отпусна? Защо все трябва да премислям, изчислявам… Това е като отказването от цигарите – вреден стар навик, който искам да изкореня, но още не намирам сили, мотивация и начин. Ето за това съм на този кръстопът вече толкова време. Минах през какви ли не емоционални състояния, но още оставям ума си да си играе на криеница с мен – крие същността ми и после ми се плези  - открий си я сама, трала-ла-ла-ла.

Но верният път е моят ключ, моето лекарство. Важен ми е. Каква колизия! Осъзнаването на този факт ме блокира. Ще поседя още малко на пейката за кръстопъстващи… а после ще поиграя на „сляпа баба”…