Обичам да вървя сама в гората.

Обичам да повървя сама в гората. Сама с мислите си и горските гледки, звуци и аромати.

Вървя и си мисля за копнежа да получаваш и даряваш любов. Никога не можеш да кажеш, че е достатъчно или?

Не отдавна си говорихме с приятели в нета за склонността на хората да се запасяват. Стана дума и за това дали се „запасяваме” с любов. На шега се поинтересувах какви са мерните единици за любов и дали можем да кажем, примерно, „вече имам 5 кг. любов, не ми е нужно повече. Ще ми стигнат дори ако настъпи война”. 

Вярно, че копнежът да получаваш любов често е по-лаком от онзи другия, даряващия. Но защо да си поставяме лимит? 

Там, сред природата, любовта тече през мен като бистра река, като преливане на свежа кръв, като зачеване на нов живот. Там даването и получаването губят смисъл – ненужни като безпричинно зло. Остава просто Любов. Безкрайна и величествена като самата Вселена. Звуците стават по ясни, картините по-ярки, а въздухът изпълва с енергия дробовете и тялото ми. 

За миг се прокрадва уплаха. Защо не се чувствам така сред хората, в града…?! Нима съм поставила способността си да дарявам и получавам любов в клетка, като диво животно в зоопарк… 

Казват, че любовта е самата ни същност. Но, може би, суматохата на ежедневието в града действа като заглушител за вълните любов. 

Какво да направя тогава, за да нося винаги онова вълшебно осезание, което имам сред вечнозелените дървета и птиче пролетно ухажване? Какво да направя за да бъде светът ми пълен с любов, където и да се намирам? За да не деля неволно любовта на даваща и получаваща? За да не поставям неволно лимит на килограмите любов?

Осъзнаване. Ежеминутно и пълно като луна по пълнолуние. Чувствено, като кубинка. Необременено от скрупули и предпазни клапи. Лишено от минало и бъдеще. Осъзнаване с дъх   на смола, като въздух наситен с кислород. Сега.   Само сега мога да обичам и да бъда обичана!