Люлякът ми замириса

Докато пътувам съм потънала в мислите си. Неволно казвам на глас:

-        Колко е прекрасно да си извън града през пролетта, било то и в кола на магистралата.

-        Отиваме в друг град.

-        Пътят е важен, не целта! И да ти звучи като клише, но е напълно вярно.

Отново потъвам навътре в себе си. Външният свят, казвам си, наистина трябва да е една илюзия.  Екзалтацията на детството и младежките години е изцяло в откриване на външния свят. Единственото ни желание е да яхнем вълната в бушуващия океан. Едва когато почувстваме умора от неспирните ни опити да я покорим, започваме да търсим обяснение. Тогава или проумяваме, че тя не е най-важното в живота ни, или един ден се събуждаме с дълбоко разбиране и непоколебима вяра, че го можем.

Сепвам се. Отделям се от себе си и се поглеждам с любопитство. Разсъждавам за това, но докато го правя пропускам гледката! Прекрасна е, защото Аз така я виждам!

Лазурното небе навярно щеше да е скучно без пухкавите котета тичащи из него. Нямаше да го има съвършенството ако не бе целувката му с хоризонта! Ако пролетното слънце не влизаше в спор със снежния каскет на планината! Ако ято къщи не кръжеше в зеленото поле!

И ако не бяха люляковите храсти край пътя! Възприемам ги с всичките си сетива. „Люляка ми замириса” всъщност значи много повече. Чувствам го и го приемам в душата си, защото имам нужда да е там! Само там той е най-съвършеното творение!  Позволяваме си да тълкуваме Вазовото опиянение, но то е толкова лично, колкото само той е могъл да го види.

Защото Истинският свят е в самите нас, а Външният свят е наистина една илюзия!