Блещукащи спомени

Помня майка ми със синьото й кожено манто. Имаше дълъг колан, който връзваше на възел. И кадифените й нагърчени ботуши. И онзи пъстър плетен костюм без ръкави. Несъмнено беше модерна и интригуваща млада жена!


Помня как от стълбите на 5-я етаж се прехвърлях на терасата, когато си забравя ключа. Можела съм да стана на кайма и родителите ми до днес да ме оплакват. Но, не! Тук съм, за да се обърна назад и да осъзная това!


Помня как татко се прибираше с малката лилава шкода, нашата първа семейна кола, чиито задни седалки се превръщаха в уютно легло, уплътнено с куфарите за морето. Прегръщах крачетата на сестра ми и тя моите, а щом се събудехме всички заедно викахме „Моо-рее-то! Моо-рее-тоо!“.... Та, когато татко си идваше от работа, нашето къдраво чернокосо куче на име Астит, започваше да лае и така разбирахме, че тате си е дошъл, много преди да се покаже на вратата! Голям детски грях имам към това куче! Обещахме да се грижим добре за него, но не го правехме. И така дойде ден, в който Астит замина в друг град и дом, а после... не знам... Трябва много да е тъгувала за нас и сега съм тук за да тъгувам аз за нея...за да й върна жеста, сиреч...макар че нея отдавна вече я няма.




Помня как полях ръката си с вряла вода, докато си варях яйце. Кожата се изпълни със течност, превръзки, болка... Мислех, че още мога да видя белезите на едната си ръка, там до където стигаше изгарянето. Кожата беше станала леко по-тъмна и на ситни лунички. Няма ги белезите. А ръцете ми са все още здрави, ненабръчкани, с дълги прави пръсти и красив маникюр... Не като тези на мама сега. Някога ръцете й бяха силни и меки в същото време. Мама държеше ноктите си къси. Може би, защото онези плетени пазарски чанти се носеха трудно, докато забиваш нокти в дланта си. Дали ръцете ми ще остареят...?


Помня как си правехме течен шоколад и нямахме търпение да стегне... После аз бързо изяждах моите чашки и молех сестра ми за още...


Помня и онези чудни семейни вечери без ток. Свещите огряваха малкия хол, поне до момента, в който тате измайстори инсталация с акумулатор и малки лампички, пръснати из апартамента на 5-я етаж, подобно коледна украса.


Помня двете столчета, на които подреждахме дрешките си за сутринта. Онези доматено червени престилки и шорти с ластичета, приличаха на бухти. Не отиваха на розовата малинка на челото ми, с която се бях родила и носех с гордост през цялото си детство. Мама казваше, че като била бременна си откраднала малинка и се хванала за челото.


А наблизо до дома ни помня зловеща къща със страшен стар човек, който вардеше плодовите си дръвчета на тротоара. Късахме зелените сливи и бягахме бързо, а той се дереше по дире ни: „Хаймани с хаймани, марш от тука!“


И циркът, който опъваше шатра, съвсем близо до дома, помня.... Камилите, и лъвовете, и маймуните, при чиито клетки тайничко се провирахме.


И консервите с компот от банан и ананас, които по незнайни пътеки се бяха появили в кварталния зеленчуков магазин. Бяха божествени на вкус!


И майката на Славей, която имаше много мощен глас и щом станеше време за вечеря целия квартал кънтеше: „Славеейоо, качвай се веднага!“


И още безброй светлинки помня...Ооо, колко ли мога да разказвам... ето я, нощта преваля...


Има ме. Помня.



Но е крайно време да спя...