Ана /разказ/

Тя влезе в живота му с цялата си енергия и знаеше, че бе раздвижила застоялата кръв в сърцето му. Това беше важно! Не беше просто факт, като едно от дърветата, покрай които влакът минава.

Тази мисъл я изтегли в настоящето и тя изравни пулса си с шума върху релсите.

Изгревът беше красив. Светлината, лъч по лъч, сякаш пробиваше дебелото стъкло и осветяваше прашинките във въздуха.

Изведнъж влакът спря. Тя погледна през прозореца и после в часовника на телефона си. Беше пристигнала. Последните 40 минути се бяха изнизали на пръсти, като да не събудят ревливо бебе. Явно беше успяла да навлезе в медитативно състояние.

При следващия изгрев той щеше да навърши 63 г. А едва сега Ана щеше да го види за първи път. И, вероятно, за последен.

Тя нарами раницата си, в която носеше само най-необходимото, но сякаш се беше напоила с всички мисли, съпровождали я по време на дългото пътуване. Тежеше, колкото цял един живот, преплувал океана.

Млад мъж я блъсна, докато слизаше от влака и тя падна. Ударът сякаш изтръска мислите от ума й, и, за пореден път, тя се върна в настоящето. Колко е красива България!

Мотрисата я бе довела до точното място. И най-после тя нямаше да сменя повече превозни средства. Трябваше само да изкачи този хълм и да попита за къщата на Тодор Дърваря.

Когато беше на 13 г.  баща й я бе довел в Родината за първи път – странно изживяване за нея. Не можеше да определи харесва ли й или не. Но не бяха идвали в селото. Пътуваха из България. Той искаше да й покаже манастирите, горите, морето, хората...

- Добър ден! - стресна я мъжки глас. Тя извърна рязко глава и се стресна още веднъж  от една конска муцуна, подминаваща я с безразличие, вглъбена в стръмния път, който имаше да извърви. Последва я опърпана каруца и притежателят на гласа. Беше мъж, чиято възраст Ана се затрудни да определи. Той нямаше няколко зъба в предната част на устата си, а на главата му се мъдреше странна шапка от вестник. Лицето му бе като разорана нива, а дрехите имаха неясен, опушено зелено-кафяв цвят.

- Прррр, запри са, бре! - извика мъжът и конят спря с усилие да предотврати обратния път на каруцата. - Не си тукашна. Търсиш ли некой?

- Търся Тодор Дърваря - изрече тя бавно, предъвквайки буквата "р".

- Ооо... моме... Коя си? Що ти требва Дърваря?

- От един татко сме. Ще ме закарате ли до къщата му? Ще си платя!

- Тук не се плаща за такива работи. Ще те откарам, качи са!

Ана метна раницата върху сламата, изпълнила каручката като кипнало мляко, и седна до мъжа. Не бе забелязала как грубия загар на лицето му леко посветля.

- Начи, щерка си на Коцо Бастуна ти. Тъй ли?

- Костадин се казва баща ни, да! Мама не ми е казвала, че така сте го наричали.

- Да - поклати бавно глава човекът. - Йоще много млад е почнал да върши на дедо ти занаята. Справял се много добре, казват. Я го помня слабо... Но сички у село знаят историята. Сигур и ти я знаеш... Щом си дошла...

- Знам я! Тате нищо не ми каза. Когато умря, майка ми разказа всичко, което знае. Че мечка е изяла първата му жена.

- Да... и най-големия ти брат... да...

- Имала съм още един брат?! – зениците на Ана изпълниха ужасените й сини очи.

- А ... туй не са ти казале... Да, имаше. Баща ти успел да спаси само най-малкия, Дърваря, а себе си отървал само с дълбоки резени по тялото си. Едва го спасили у градската болница. Но, после не могъл да понесе трагедията и заминал. Бил е некъде към 26-7 годин. Пък малкия ти брат, Дърваря, баба ти го отчувала. Добър човек израсна... Ех... – една тежка въздишка намери път към чистия планински въздух.

Да, помисли си Ана, така го усещах и аз. От кратките три години насам, точно преди да навърши 40-тата си годишнина, когато майка й разказа историята, тя бе заобичала този човек, който никога не бе виждала. Който бе израсъл без грижата на баща им. Който бе с 20 г. по-възрастен от нея.

-          - Когато тате умря – започна тя на пресекулки, търсейки в речника си подходящите български думи – мама ми разказа, а после ми даде и адреса му. Пишехме си писма. С мама много трудно разчитахме почерка и думите, които никоя от нас не знаеше. Мама си е американка. Знаеше малко български, по-малко от мен. Но правеше всичко възможно, търсеше думите в интернет... Преди три месеца и тя си отиде...

-               - Ех, дяте, дяте... Значи татко ти чак у Америка е отишел... милия... толкова далеч... ама как да избяга от спомените.

Двамата се умълчаха, докато селските схлупени къщи ги наблюдаваха тъжно. Късното лято, тук бе ранна есен. Тя бръкна в раницата и извади една тънка жилетка със свежи цветове.

Тогава, внезапно, каруцата спря точно пред една, отрупана с цветя, стара къщичка.

-      
              - Прощавай... дете... не найдох сили да ти река ... той беше много болен, дале си знаяла... – отрони се от устата му, а думите западаха някак като снежинки.

Тя бавно се огледа. За части от секундата Ана още не разбирше. После, все така бавно, слезе от каруцата и впери поглед в некролога. Когато дойде осъзнаването, тя се свлече на грубия селски път. Тъмните й коси за миг полетяха, сякаш в безвъздушно пространство. Ана неутешимо се разрида.

-      
            - Не успях... не успях... сама съм... – последният намек за красота по лицето й сякаш попи в прахоляка, зедно със сълзите й.

Селянинът неусетно я беше приближил. Наведе се едва и я подхвана за раменете. Повдигна я и я притегли към себе си. Тя вдигна глава и отново се огледа. Към тях се приближаваше възрастен човек. Той тичаше, със ситни старчески стъпчици, превит от годините. Уж тичаше, а сякаш се отдалечаваше. Тя си помисли, че този стар и немощен човек, толкова симпатичен и простичък, олицетворваше всичките й чувства към далечната й бащина родина.

Бавно към нея се застичаха и други погледи и хора от съседните къщи. Някои недовиждаха и се питаха чие внуче ще да е дошло. Други надигаха вратове из вратните си. Една баба притича с тавичка в ръце. Друга триеше ръцете си в престилката, вперила поглед към Ана.

-                  - Чие е това? – питаха едни през други.

-                  - Сестричка е на Дърваря. От далече идва... закъсня, милото. – обясни селянинът, който я докара.

Всички ахнаха и наслагаха ръце върху устите си. Тук там някой не беше дочул и подпитваше кой е това.

-                  - Не мой седи тъй на пътя. - окопити се първа, една слаба жена, на около 50 г. - Ела да те нараним. После ще те водим на гробищата.

По-късно Ана продаде всичко в Америка и се установи в селото на баща си. Заобича всички тези обгорени от живота хора, както трябваше да има шанса да обича собствения си брат. И, макар, така и да не се омъжи, Ана не беше сама. Беше щастлива.