Рада

Преди години си купих книгата "Курс по творческо писане" на Йосип Новакович. Сега ми се пишеше нещо и се сетих за нея. Стигнала съм до 4-то упражнение и съм спряла. Ето че му дойде времето. И се появи разказът "Рада":

Рада

Рада внимателно повдигна единия си клепач. Виждаше размазано през него. Всъщост виждаше само светлина и силуети, в които нямаше и помен от завършеност. Беше крайно време да стане от леглото, но ... беше ден – безкраен и тягостен ден. Не по-малко от безкрайната и тягостна нощ, която отмина. И от предишния ден. И от предишната нощ. Нямаше нищо, което да си струва... Главата й пулсираше с ритъма на мегаполис, но, странно, дори физическата болка й беше безразлична.

Наблизо бръмчеше нещо, но постепенно затихваше. Вероятно онзи мръсник е оставил включен скапания вибратор.

Боклукчиите тропаха със своите кофи, храна за търбуха на миризливите им камиони. Рада ги презираше, както презираше и шестият час на денонощието. Може би дори повече.

После се чу стрелба. Телевизорът й работеше, така че в ума й премина бледа мисъл за някакъв филм. Със сигурност някой щеше да умре. Дали това няма да е самата тя... най-после... или пък не... Толкова много й се искаше да заспи и най-после да отпочине... да почине и никога повече да не й се налага да работи. Да прави секс.

Спомняше си, когато беше малко момиченце. Имаше прекрасно детство. Имаше толкова много щастие, че при спомена изпита режеща болка. Болка, която разцепи душата й на хиляди малки тресчици. Изглеждаше, че все пак ще се събуди.

Отново се опита да отвори очите си, но някаква лепкава течност нахлу в тях като враг, жаден за територии. Кръв. Почти загубила аления си оттенък, но кръв. Явно не беше минало много време. Странно нещо е времето. Странно нещо е животът. Животът, който се беше изпарил от вените на нейните родители твърде рано. Или твърде късно, не и преди да я родят.

Рада се надигна и в миг изпищяха хиляди рани, милиони наранени клетки от красивото й тяло. Вибраторът още работеше, захвърлен в пълния пепелник. Навсякъде се виждаха следите от тези гнусни тийнейджъри, израсли без бащи и тяхната отплата – рани и... пари. Тя лежеше върху пари. Много пари. Пари украсени като картина на луд художник, рисувал с нейната кръв. Какво?!? Какво, по дяволите...?! Тя скочи като попарена, а част от парите останаха залепени по тялото й. Обърна се към леглото си, гола, красива и наранена и бавно се свлече, в такт с, поелата бавно към земята, първа нейна сълза. Последва втора, трета, а след това безкраен поток от сълзи. Тя се протегна към леглото си и загреба с ръцете си част от тези хартийки. Истински ли бяха? Какво точно се беше случило... Рада не знаеше. Явно беше припаднала в някой от безбройните моменти на болка.

Внезапна мисъл я прониза, сякаш беше една от многото й рани. Явно Бог й дава шанс. Тя не го познаваше, само беше чувала за него. Не знаеше и защо някой непознат би направил за нея това. Но тя реши, че го е заслужила и се втурна към банята. Топлата вода изгаряше тялото й като киселина, но тя нямаше време, нямаше търпение да направи нещо с живота си. След смъртта на родителите й всичко беше тръгнало с главата на долу. Само страдания, само болка. Беше толкова тежко, че тя често виждаше в съзнанието си различни форми на самоубийство. Но ето, че й беше даден шанс.

Не обръщаше внимание на болката. Движеше се с учудваща бързина и грациозност, натъпквайки парите в куфара. Всичките й дрехи, разпилени по пода, обитаваха този куфар толкова години, винаги готови за път. Не им се полагаше собствен гардероб, бяха бездомни като нея самата. Сега те не бяха вече нужни. Не й бяха нужни пайети и дантели повече. Ще си купи елегантен костюм с пола до коляното. И ще се запише в университета.

Рада затръшна вратата зад себе си с полагаща се за случая ритуалносот. Затваряше този тъмен коридор, през който вървя 14 години. Здравей живот! Ще те изградя, както си искам!

* * *

-            Добро утро, Невероятна!

-            Добро утро, скъпи!

-            Направих ти филийки със сусамов тахан!

-          О... милото ми то... – Рада се протегна като мързеливо коте и се изправи в леглото си, а  Дамян й подаде таблата. После приседна до нея и нежно я целуна по челото.

-            Тръгвам, че пак ще закъснея. Ще се чуем?

-            Ще се чуем – примлясквайки отвърна Рада и изпрати въздушна целувка.

Денят беше чудесен. Беше се наспала много добре, чувстваше се енергична и щастлива. Онзи тъмен коридор, сякаш просто е бил някакъв много страшен сън. Ето я днес – студентка по икономика, със собствен апартамент и чудесен мъж до себе си. Понякога през съзнанието й се опитваше да просъска змията на страха и съмнението, но тя вече беше силна. Не искаше да знае какво се беше случило и от къде бяха всички тези пари. Вероятно бяха кървави и в пряк и в преносен смисъл, но тя не допускаше да мисли за това. Вече бяха минали 3 години от този кошмарен уикенд. Умно харчените до момента пари, все пак скоро щях да свършат. Но няма страшно. Вече имаше дом, а днес ... днес отиваше на интервю. Работата й хареса много, защото беше свързана със специалността й, а и щеше да я върши от дома си. Звучеше интересно и тя се чувстваше готова за нея – икономически анализи и прогнози, изготвяни на достъпен за неспециалисти език, щяха да бъдат публикувани в един набиращ скорост сайт, предназначен за хора, които не умееха да управляват добре парите си. Освен това трябваше да работи за привличане на повече абонати.

Вече беше облечена в чудесен тъмно сив костюм, за който похарчи повече пари, от колкото можеше да си позволи, но гледаше на тази покупка като на инвестиция. Добрата визия щеше да вдъхне доверие и да й помогне в презентирането й. Щеше да бъде чудесен старт за кариерата й. Гримира се старателно и внимателно, без да прекалява. Сложи малки семпли обеци и очилата, които й стояха секси, но в същото време бяха съвършен завършек на стилния й външен вид. Те, разбира се, не бяха с диоптър, но едва ли някой щеше да забележи разликата.

Интервюто мина чудесно, според нея, и тя нямаше търпение да сподели с Дамян.

-        Альооу – весело изчурулика Рада в телефонната слушалка – удобно ли е, скъпи?

-        Само секунда, моля те – Дамян довърши някакъв разговор – ехоо, скъпа, казвай как мина?

-     Много съм доволна, мило! Мисля, че ме харесаха! Парите май няма да са много, но колкото – толкова. Татко каза, че са го оставили на работа и ще продължи да ми праща по някой лев в следващите 6 месеца. 

-    Супер! Кога се чухте?

-   Сутринта ми се обади, преди да изляза от къщи. – излъга Рада. За съжаление беше започнала да го лъже още от първите им срещи. Просто нямаше как да му признае, нямаше как да му обясни. За това реши, че ще възкреси баща си - той работи в САЩ и веднъж месечно й превежда пари за издръжката й. Майка си не беше възкресила. Разказа част от истината за нейната смърт. Всъщност двамата й родители бяха катастрофирали заедно и наистина майка й е шофирала тогава. Така се успокояваше, че го лъже само частично. Смяташе някой ден да му разкаже всичко, но колкото повече време минаваше, толкова повече се отдалечаваше евентуалният ден, в който щеше да е готова да разкаже всичко.

-      Еее, ами много добре, браво на него! Но, казах ти, не се притеснявай, ще се справим! А и аз също имам добра новина!

-        Така ли? Каква?

-        Ами... уволниха шефа ми... за съжаление, за злоупотреби...

-        Това не е много добра новина, всъщност.

-        Е, не се ли досещаш коя е добрата?

-        А! Сериозно?! Повишават ли те, мило?

-     Даа, да! И сега ще трябва да затварям телефона. Довечера ще ти разкажа по-подробно. Искаш ли да излезем? Това си е повод за отбелязване! Само, кажи кога чакаш отговор дали си одобрена за работата?

-     До три дни казаха, че ще се обадят. Ако не съм одобрена пак ще се обадят. И искам да излезем, да! Да се обадя ли на Дора да дойдат и те? Или не, по-скоро да сме си двамката?

-        Да, нека сме си само ние! Ще ходиш ли до университета днес?

-      Не, мило. Ще отскоча до личния лекар. Все още ме боли, когато се въртя нощем, а и долу ниско тази болка...

-        О, да, задължително! Крайно време е!

-        До скоро! Целувам те!

-        Обичам те! Чао!

Д-р Порязова палпира корема й, премери й температурата, кръвното и преслуша гърдите й. Без да каже и дума. Още малко и сливиците щеше да й прегледа. Рада не издържа:

-      Д-р Порязова, моля ви, ако не знаете как да подходите дайде ми направление!

-      Ами ... според мен е сплитане на червата. Ще ти изпиша едни лекарства и ще дойдеш пак да те видя след две седмици.

-   Ами тази болка горе, под ребрата? И тя ли ще е от сплитане на червата?! Ама, между другото, тъкмо съм дошла, моля да ми дадете направление и за гинеколог, не съм ходила повече от година.

-      Хм... нямам много направления в момента... в края на месеца...

-      Моля Ви, няма да имам много време по-нататък, ако започна работа. Хубаво е да си направя профилактичен преглед сега. И без друго, все пак и в областта на яйчниците ме боли. 

-      Добре. Ще ти дам. Ето ти рецептата първо. Сестра, напишете ...

Рада нещо не вярваше много  на личния си лекар. Някак си неубедително й стоеше. А болките бяха няколко. Беше пуснала и коремче напоследък, та се беше притеснила да не би да е бременна. Слава богу, тестът беше отрицателен. Но това я подсети, че не е лошо да се прегледа. Д-р Андонов я помоли да се съблече и да легне. Той отново палпира корема й. После я прегледа с двата вида ехограф и зацъка с език...

-        Докторе, какво има? Да не би... да съм бременна?!

-        Не, опасявам се, че не.

-        А какво?

-     Виж сега, пускам ти изследване -туморен макер. И ще пуснем и един скенер на корем и малък таз. Като станат, взимаш ги и идваш да видим какъв е проблемът.

-        Ама защо така цъкахте с език. Как ще чакам да станат тези изследвания? Няма ли да кажете нещо?

-        Има гинеологичен проблем, но трябва да видя изследванията. Към настоящия момент не мога нищо да кажа. Отивайте на скенера, докато е тук д-р Джалъзова. Хайде!

-        Ооо, нещо не ми харесва тази работа, докторе!

-        Хайде, хайде, ще я изпуснете!

-        Добре де, отивам.

Няколко часа по-късно, въоръжена с двете изследвания, които не смееше да погледне, в края на работния ден на д-р Андонов, Рада почука на вратата му отново.

-        Влизайте, Рада, влизайте! Тъкмо се чудех дали ще се върнете изобщо.

-        Ето, докторе. Изседванията. Не съм се интересувала какво пише там. Вие ще кажете.

В този момент телефонът в чантата й се развъня. Тя погледна дисплея. Дамян беше. Изключи го и седна. Д-р Андонов прочете разчитането на скенера, после повдигна снимката. Остави го настрана и отвори листа с другото изследване.

-        Така! На колко години казахте, че сте?

-        На 30 съм.

Той взе ръцете й в неговите и я погледна в очите. Вместо да изпълни предназначението си, този невербален жест, който, очевидно трябваше да послужи за успокоение, всъщност много я притесни. 

-        Виж сега, моето момиче... Болките са заради т.нар. асцит в коремната кухина. Стойностите на туморния маркер са доста високи. Възможно маркерът да се повлияе от силна инфекция в тялото. Той е неспецифичен, влияе се и от други фактори. Но ... при тези стойности, при наличие на асцитна течност и като гледам резултата от образното изследване... по-вероятно е да е злокачествено. 

Рада ахна. Ръцете й неволно обхванаха ушите и тя много ясно чу пулсът на сърцето си.

-    Ще трябва да те приемем за операция. Най-добре ще е това да стане още утре. Ще си вземеш направление за хоспитализация от личния лекар и утре сутринта те чакам в 8 ч. на третия етаж за приемане.

Тя не беше способна да помръдне. Силният шок извади на показ в екрана на съзнанието й толкова много минали и несбъднали се спомени... Рак...?!? РАК!!! О, боже .... а животът ми тъкмо започна да се подрежда... Как ще кажа на Дамян... Какво ще стане с мен?!?

-        Рада... Рада... – тя вдигна потресения си поглед към д-р Андонов. – Тръгвай сега, моето момиче. Иди и си почини. Ако трябва пий нещо билково за успокояване. Може и да не е толкова страшно, все пак. Докато не отворим корема ти, няма как да се знае.

-        Да.. да... тръгвам... Днес ми дадоха лекарства за сплитане на червата...- измърмори тя, сякаш повече на себе си и като в унес стана и излезе...

Рада се прибра и взе душ. Беше на ръба на пълното отчаяние. После се затегна, насочи мислите си към Дамян и облече червената си рокля! Нямаше нужда да го впечатлява! Той си беше неин! Обаче много й харесваше да го наблюдава как се пери, когато тя се нагласи така. Беше много горд, че има такава жена до себе си и тя се ласкаеше от това! Но как ще му каже ... тревожната мисъл я сряза като нож. Какво ще стане с нас двамата... Отново ли ще бъда сама, тъжна и гневна... Ами ученето... работата...Унесена в мисли тя не забеляза кога стигна в ресторанта. Реши, че трябва да се забавлява точно сега, точно тази вечер... утрето не изглеждаше да е добро.

Разлистваха менюто и се смееха дълго време. Сервитьорът два пъти идва до масата им, но те не бързаха за никъде. Бяха щастливи заедно! После изведнъж огладняха и на бързо избраха поръчката си. Сервитьорът наля вино в чашите им и донесе свещник с червени свещи. После хостесата дойде и я помоли да премести колата си, за да може и друга кола да се смести там. Когато се върна на масата им имаше красив поднос, покрит с метален похлупак.

-        Я! Какво е това? Какво си поръчал?

-        Не съм! Донесоха го и казааха „С комплименти от заведението!“

-      А! По какъв повод? Отвори ли го? – докато задаваше въпроса тя вече повдигаше капака, все още права.

-     О, боже... Какво...? – Очите й бяха толкова красиви, като лунен камък на слънчева светлина. Вълнението й ги изпълни с щастливи, според Дамян, сълзи. В подноса стоеше красиво аранжирана кутийка, панделки и сърчица, изрезани от кадифе. А в кутийката – малък гравиран пръстен от бяло и жълто злато – толкова стилен и нежен, като нея самата. Тя взе кутийката и се взря в нея. За част от секундата я порази мисълта, че още не беше признала всичко за миналото си... и все още нищо за бъдещето, което така зловещо се очерта днес.

А Дамян сякаш беше спрял да диша. Виждаше се, че е под напрежение дали няма да откаже да сподели живота си с неговия, докато са живи. Никога, никога не бяха говорили за това. Почти всяка нощ бяха заедно – в нейния дом или в неговия. Почти живееха като семейство, но не съвсем. Повишението някак си му подейства като катализатор за смелостта му. Но вместо първо да заговори за това с нея и да проучи нагласите й, той смяташе, че трябва да действа решително. Иначе може би никога нямаше да го направи. Обичаше я безумно, но се опитваше да го крие. Страхуваше се, че ако бъде до край откровен, ще бъде в много слаба позиция пред нея. Уж я познаваше добре, но ... явно предишните му връзки наистина му бяха повлияли и единствено в тази сфера от живота си той чувстваше неувереност.

-        Скъпи...

Дамян изтръпна. Нима... нима сгреши...

-        ...трябва да ти кажа нещо, което ... научих го днес от д-р Андонов...

-        Скъпа! О, скъпа! Да не би ... да си...

-        Не – заклати тъжно главата си Рада – не... не съм бременна, любов моя. Изглежда, че съм болна.

-        От.. от какво... лекарства изписа ли ти?

-        Изглежда, че е най-вероятно да е рак...

-        Моля?! Какво ...- Дамян наведе глава. После я изтръска, сякаш искаше да изсипе току-що чутата новина от главата си.

-        Рак... съжалявам...

-        Съжаляваш ... за какво точно... съжаляваш, скъпа? – той стана и отиде при нея. Наведе се и я прегърна. – Обичам те! Няма за какво да съжаляваш, нямаш вина за това... може пък и да не е това, а?

Рада му разказа всичко, което беше чула от лекаря, а също и, че утре ще я приемат за операция. После добави:

-        Съжалявам, защото... – тя посочи подноса с красивия пръстен и избухна в сълзи.

-        Мила..., мила, погледни ме! Успокой се, с теб съм и ще бъда много щастлив да приемеш предложението ми! Искам да бъдеш моя съпруга! Ще минем заедно през това!

-        Не мога да ти го пичиня, Дамяне! Не искам... Въобще не знам какво ме чака...

-     Не! Аз пък не искам повече да чувам това! В момента си много разстроена. Не ти е до глупавия пръстен – разбирам го и го приемам. Може да поговорим за това винаги... по-нататък... Хайде, да се приберем. Ще помолим да ни сложат това за в къщи. Ще ти направя един разпускащ масаж, знаеш колко съм добър! И утре ще отидем заедно! – той наведе глава замислено...- извинявай, нямаше как да знам и ... нашите ще дойдат тази вечер у нас. В моя апартамент, имам в предвид. Но ще им звънна, че няма да се прибера.

-        Не, недей. Отиди да ги видиш. Така само и тях ще притесниш. Моля те! Аз имам нужда да остана малко сама...

-        Не! Няма да оставаш сама сега. Ще бъда до теб и ще се гушкаме. Само опитай мъничко да се успокоиш и се отпусни. Остави ме да бъда с теб!  

-        Оо.... – тя отново се разплака. Гримът й се стече като селски път по красивото й лице.

Оставиха колата й до ресторанта и се прибраха с неговата кола в нейния дом. След като тя заспа, Дамян чете в интернет статии за рака до късно през нощта. Хранене и рак. Химиотерапии. Видове рак... Трябваше да поспи и да остави прочетенето да се слегне в главата му. А на следващия ден трябваше да състави план за действие.

На сутринта, когато Рада отвори очи, той бдеше над нея с кафе и закуска в ръка. Тя се усмихна и каза:

-        Да!

-        Да?

-        Да... ако не си размислил... разбира се, няма да ти се сърдя ако...

-       О, скъпа! Обичам те повече от живота си! Така те искам! Ще се справим, така да знаеш! Ти си много, много специална!

-     Веднага след операцията, ако оживея,ще започна да планирам сватбата! Ама... О! – тя отново се натъжи...

-        Какво?

-        Ами... след тази операция дали ще мога да имам деца... Дали ще можем да имаме...

-        Това не искам да го чувам повече! Това не е важно сега, изобщо, чуваш ли? Ама изобщо не е важно! За мен си важна ти! Само ти!

Рада отново се разплака. Но го прегърна и целуна. Нямаше да е сама! Щеше да се справи!