Историята изглежда няма да е кратка и още не е написана до край. Който не смята, че може да прояви търпение за продължението изобщо да не започва да чете, защото то още не е написано.
1.
Значи, тържествено обещавам повече да не си лягам без до главата ми да има лист и химикал!
Сутринта се събудих с едно име в главата си – Маяна Уичълдроб.
За малко да се попикам от смях.
Хубаво, ама въпросната дама имаше сестра, която, ако не е омъжена, вероятно носи фамилията Уичълдроб, обаче как беше малкото й име?! Уф, само да го бях запомнила. Вероятно щеше да става дума за една много заплетена история, която можеше да ме направи световно неизвестна писателка.
След като изпих кафето си, г-ца Маяна Уичълдроб започна много настоятелно да се настанява в съзнанието ми. Тя очевидно е от английски произход, носи от онези рокли с панделки на дупето в лилав цвят и декорирана с изящна бяла коприна. На главата си е килнала нелепа миниатюрна шапчица, съответстваща по цветове и материи на роклята, плюс едно мъничко лилаво и едно по-голямо бяло перце, отскубнати за целта от някое нещастно, някога пересто, а сега голотелесто животинче. Естествено, че в едната си ръка държи миниатюрна чантичка, решена в същите цветове, а в другата чадър за слънчево време, неподминат от общото лилаво настроение. Чипото носле и малката изящна брадичка заедно, са се устремили към мътните английски небеса, а сините й очи трудно намират път под надменно спуснатите клепачи, обримчени с дълги руси мигли. От време на време те чаровно се повдигат, колкото да огледат минаващия в съседната карета елегантен джентълмен. Само в тези мигове, устните й, които иначе са надлежно скупчени в средата на лицето, не за друго, а за да поддържат общия леко надменен тон, те мигом се изкривяват в прелестна усмивка, разтапяща и най-студенокръвното мъжко сърце. Рижите и къдрици се поклащат в зависимост от настроението й като умело поставят препинателни знаци, където трябва и където – не.
Нямам представа откъде знам, но госпоицата има един забележителен талант, излъскан до съвършенство, и той е не нещо друго, а умението й да вдига скандали по най-ежедневни, и не толкова, поводи. Но го прави по толкова сладък начин, че понякога се стига до там, мъжете в обкръжението й по цяла нощ да съставят провокативни планове и интрижки, само и само да си извлекат един съвършен и изтънчен скандал.
Та, мис Уичълдроб вероятно не съзнава, но тя носи име, което представлява една изключителна загадка (конкретно каква - не се съобщава във внезапно споходилото ме съобщение, които мнозина биха нарекли просто „факс”).
Сестра й, която е много вероятно също да е госпоица, е доста по-обикновена, но има не по-малко важна роля в цялата история. Обаче за нея не знам нищо.
Изключително разочароващо е, но нямам никаква идея какво всъщност се е случило, защото се разсъних.
2.
Добре де… Налага се да призная, че Мис Уичълдроб е твърде твърдоглава… (а и неколцина приятели, които неколкократно ме запитаха за съдбата на госпоицата). Щом веднъж се е настанила удобно на кушетката в ума Ви, трудно бихте я накарали да си тръгне, без да отнесете една толкова фина свада, че може дори да не забележите, че Сте скандализиран!
Седи на ръба на кушетката в собственото ми съзнание, елегантно изправила гръб и високомерно вдигнала брадичка – вид абсолютно импониращ на цялата й прелест! Гледа ме с един пърхащ поглед, отправен изпод ъгълчето на красивото й ляво око, с което казва: „Ах, ВИЕ, как смеете да ме пренебрегвате!”. След това бавно извръща глава в другата посока и така ме поглежда от ъгълчето на дясната си клепка, че ми минава мисълта да посетя психолога си. В крайна сметка мис Уичълдроб спечели краткия ни спор и аз се видях принудена, сякаш до челото ми има опрян пистолет, да зашаря с пръсти по клавиатурата в опит да разгадая мистериите, около нейното съществуване.
Можем само да гадаем, но по всяка вероятност една сутрин мис Маяна се е опитала да раздвижи застиналия в стаята въздух като възкликнала възторжено:
- Колко е прекрасна мъглата навън!
- Но, Вие, уважаема, как можахте да кажете това? – оживи се задрямалия около 98 годишен джентълмен, осмелил се предсмъртно да поиска ръката й. Той вече беше забравил за какво е дошъл, така че, разкошно издялания пръстен от трансваалско злато и диамант, прибран прилежно от иконома му в джобчето на елегантната му жилетка, изобщо не беше успял да впечатли мис Маяна. Тъй като не беше впечатлена, тя се почувства длъжна да е поне отегчена до смърт. Поради това, изобщо не се поколеба да премине към встъпителната част от първата за деня аристократично поднесена кавга.
- Сър Пърчибалд, нима сте толкова възмутително равнодушен към красотата на английската мъгла?! Аз не бих могла да преглътна студенината, която пръскате, нито за миг! Още повече, че ако Ви оставя да правите това, вероятно ще хъркате целия прекрасен мъглив предиобед, потънал в спомени от обидно дългия Ви живот!
Мис Учълдроб говореше така възбудено, че бузите й усилиха неколкотратно поставения по – рано руж, внесен от Франция и подарен й от най-желания ерген на Лондон, чието име не си направи труда да запомни, поради факта, че беше толкова огорчително галантен и внимателен и тя не намери повод да му поднесе нито един изящен скандал. Розовината на бузите й изглежда премина през пердетата на старите очи на сър Пърчибалд, защото те се разшириха, а той се изпъна като войник пред генерал – това беше доста трудно упражнение, тъй като кокалите му издаваха странни звуци като далечен пукот от бойно оръдие, а и очевидно го боляха, така сякаш го изтезава Светата Инквизиция. Миг по-късно той най-после се сети за какво е дошъл и с треперещи ръце забърка в джобовете на панталоните си. Тъй като панталоните му, изработени от най-фин памук, всъщност нямаха джобове, той без да иска ни най-малко, бръкна там където трябваше да бъде закопчан панталонът, но в действителност не беше. По една нещастна случайност панталонът му трябваше да е закопчан точно отпред, където някога мястото е било запълнено от символът на мъжествеността му, а сега – от един от символите на отделителната му система.
Мис Уичълдроб изпищя, така че красивият й глас беше дочут чак в Уайтчапъл, където бедняците решиха, че Кралят отново се е сдобил с нова любовница, заклатиха възмутено глави, при което изпопадаха по няколко зъба от всяка уста и се върнаха към обичайните си занимания - да произвеждат блага за Краля и всички останали от двора му, че и извън него.
- Какво си мислите, че правите, ах, Вие, дърт …. ухаещ на смърт…
В стреса и обърквацията си сър Пърчибалд неволно беше намерил пръстена и тъкмо отваряше прекрасната кутийка, облицована с най-разкошна коприна и декорирана с множество миниатюрни панделчици.
- ….богат….….красив, елегантен и изключително интелигентен …. джентълмен! – задъхано завърши пороя от думи госпожица Маяна, вперила изящните си очи в съвършенството, блещукащо в сбръчканата ръка на Сър Пърчибалд.
- Ах, но Вие… какво е това в ръката Ви, уважаеми?
Безгранично щастлив от добрата развръзка Сър Пърчибалд премигна няколко пъти, пое дълбоко въздух и изфъфли:
- Най-великолепна госпожице Уичълдроб, бихте ли споделили животът си с остатъка от моя?
- О, с остатъка, да, да с остатъка от Вашия живот, разбира се, ах… - развълнувано зазвъня гласчето на госпожицата.
- Но, в такъв случай, следователно … ще трябва навярно да вдигнем пищна сватба –успя озадачено да избълбука възрастния благородник. Той толкова да не очакваше съгласието й, че изобщо не беше помислил за последствията от дързостта си да поиска ръката й.
- Ах, да, разбира се, не е ли очевидно, уважаеми? Ако беше жив скъпият ми баща, Сър Уичълдроб, щеше да бъде трогнат до кости от ненадейното Ви предложение да споделя живота си с остатъка от Вашия!
- В такъв случай, скъпа моя, бихте ли приели този пръстен от трансваалско злато и диамант, като знак на моята най-голяма любов към Вас?
- О, толкова е прекрасен, толкова е великолепен, изумително затрогващ и красив!
- Точно като Вас, любима моя госпожице Маяна! А сега, бихте ли повикали иконома си, коняра и готвача, евентуално и слугинята, както и моят иконом, който ме очаква вън, в моя нов аХтомобил, за да ме отнесат до него?
- И още как, уважаеми! – и тя усърдно задрънча с едно позлатено звънче. А после внезапно осъзна, че беше чула нещо вълнуващо и добави - Автомобил? О, скъпи мой, нима сте се сдобили с едно от тези неща, за които така развълнувано говорят всички в Лондон? Казват, че вървят сами!
Сър Пърчибалд самодоволно се усмихна, доколкото разтегливата му и отпусната кожа на лицето, можеше да застане по такъв начин, щото всеки простосмъртен да се досети, че изразява задоволство.
- Така е, най-любима моя, но сега спешно трябва да се прибера, а утре ще Ви взема за да ви демонстрирам уменията на това чудо на техниката.
Малко по-късно Сър Пърчибалд вече хъркаше, докато цяла дружина обслужващ персонал го отнасяше до превозното средство, а мис Маяна, изтощена от толкова много крайно противоположни емоции, почти припадна на разкошната кушетка и потъна в блажени планове.
* * *
Слушайте, какво, драгоценна, оставете ме на мира, искам да спя! Станете от кушетката в съзнанието ми и отивайте да пиете следобедния си чай, наслаждавайки се на скъпоценната си трансваалска придобивка! Много ме разтревожихте – от къде Ви дойде на ума да се жените за този древен като мумия благородник?!? Какво ще Ви правя сега?
3.
Минаха почти две години, откакто старият сър Арчибалд задряма в края на втората част от историята, и, изглежда, че тя заспа дълбоко, заедно с него. Две години, откакто за последен път ме посети тази симпатична досадница. Естествено, чак след като си бях легнала, и, клепките ми сладко натежаваха, а за голямо съжаление нямах компютър на разположение. Тогава госпоицата настояваше да стана и да бучкам клавиши през телефона, като тропаше с крак в такт 7/8 и тръскаше глава, докато прекрасните й къдрици съвсем се изправиха, но аз устоях на скандала и не записах нищо от това, което се беше случило.
Та, в този първи ден на февруари 2018 г., докато пиех кафето си, Фейсбук неочаквано изплю спомен за Маяна, а тя се възползва най-безапелационно от това и приседна с настоятелен укор в прелестните й очи, на дивана до мен.
Отворих уста за да кажа, евентуално: „Добро утро, драгоценна, къде бяхте до сега?“, но скандалът беше подготвян старателно цели 24 месеца, следователно, можете да си представите, колко виновно ми се стори кафето на вкус... Не се усетих кога отворих лаптопа и потънах в историята, която Мис Уичълдроб задиктува безжалостно.
***
Цяла сутрин слънчевите лъчи влошаваха настроението на госпоица Уичълдроб, докато най-после, облак с цвета на едновековната кожа на нейния годеник, не ги върза в торбата си, и, тогава, една сдържана усмивка заигра върху луничавото личице на прекрасната ни героиня. Тя, цялата отвратителна утрин, очакваше автомобилът на възлюбения да се появи на алеята, но от него нямаше дори и намек, тънък като английски хумор.
Точно, когато Маяна вече възнамеряваше да се качи на каретата си и да му вдигне първия грандиозен семеен скандал, пред вратата на разпадащия се замък, в който госпоицата имаше честта да живее, от както се помни, спря карета, покрита с черни дантели. Лъскави черни коне, риеха настилката, сякаш бяха главни археолози в Археологическите служби на графство Съфолк. Вратата на каретата се отвори с прискърбие, от което и най-жестокия убиец, би захлипал като бебе, нехранено поне от предния ден. От там се подаде един нос, чийто притежател, или се движеше с голямо закъснение след него, или, въпросният, не беше изрекъл нито една истина през живота си, в следствие на което, носът беше раснал като 100 годишна английска морава, която само бе поливана.
Мис Маяна ахна с леко преиграване и, тутакси хвърли поглед на нежната си ръка, с пръсти тънки и дълги, като спагети, където с неустоим чар се мъдреше годежният пръстен на сър Арчибалд. Погледът на нашата чаровна майсторка на скандалите, отхвръкна отново незабавно към прозореца, за да провери дали собственика на носа вече не го е последвал. И, о, Боже! Та, това беше самата Госпоица Арчибалд, сестра, на очевидно вече покойния годеник на мис Маяна Уичълдроб. Тя беше доста по-млада от покойния си брат, на има-няма 88 години, и, за разлика от него, бе жилава и злобна като кралска кобра. Под черното дантелено наметало, устните й почти не се виждаха, тъй като те, и без това, представляваха прекалено тънка стегната чертичка, с леко кривнати на долу краища. Госпоица Арчибалд се тресеше по стълбите като желирана торта, с решителност, която едва не накара мис Маяна да се строполи на пода от притеснение, нещо крайно нетипично за нейната скандализираща особа.
Икономът й вече отваряше вратата, макар от това движение почти да нямаше нужда, тъй като намерението на Госпоица Арчибалд да си върне наследения годежен пръстен, щеше, и без това, да я пробие, сякаш беше от хартия.
Без да губи ценно време, и без да обръща внимание на възръженията на иконома, мис Алчибалд, продължи по стълбите към покоите на мис Маяна Уичълдроб, докато тя самата се въртеше като петле-ветропоказател, в търсене на най-подходящото скривалище за годежния пръстен. Внезапно, в главата й, покрита с руси къдри и шапчица с перца, изплува като умряла риба, един детски спомен! Зад ламперията в десния ъгъл, до прозореца, на стаята, която на времето беше кабинет на нейния многоуважаван баща, веднъж, когато бе още малко момиченце, мис Маяна, без да иска, видя, как сър Уичълдроб, потъна в самата стена. Сега нямаше време за това, така че тя просто отбеляза с удивление този факт, след което пусна пръстена във вазата с пищни червени рози, поставена на малката масичка с позлатени крачка, до кушетката. Точно в мига, в който пръстенът, все още, си провираше между стъблата на розите, път към водата във вазата, носът на мис Арчибалд вече бе в стаята.
Мис Маяна разшири очите си, колкото й беше възможно, ахна високо и ясно, докато си припомняше уроците по припадане от детството си, и, с изящество се строполи на пода. Съгласно учебния материал, главата й трябваше да се строполи последна, с плавно движение върху лявата й ръка, като, при все това, беше нужно, да се пази прическата, шапчицата и перата върху нея, така че да останат в същия перфектен и моден вид.
Както и да е... След около 2 часа, вратите в замъка бяха съборили всичката мазилка около тях, докато мис Арчибалд с военна стъпка напускаше сцената, решена да съсипе инатливата годеница на покойния й брат, за това, че не върна пръстена. Но, пътьом, взе че и тя умря...
Очаквайте продължение!
Няма коментари:
Публикуване на коментар