История за Ана

Ана се изхлузи от чаршафите, като змия, която сменя кожата си. След нея износеният сатен се сбръчка и потъмня. Използвана, гнусна и обременена, „змийската кожа“ въздъхна и се кротна като за винаги. 

Ана обу чехлите си наобратно и разгони кичурите суха коса от лицето си с досада. Насреща я гледаше образът й от тоалетката, на когото тя мислено изпсува. Зеленото в очите й беше по-тъмно от най-тъмната и безтегловна обреченост на дребната й вселена. 

Поредният безличен и мъчен ден, през който тя нямаше да каже „добро утро“ на никого, застъпва с тежки крачки по голия под. 

Нещо в съседния апартамент гръмна. Тътенът погъделичка чехлите й, но хапчетата за сън още я държаха в белите си ръкави. Звукът се разнесе повторно от един паралелен свят и тя бавно започна да осъзнава, че нещо гори. 

Развигор влезе тихо. Внимаваше да не влачи краката си. Бръкна в джоба си и извади монетите, за да не се раздрънчат по пода, докато се събува. Беше сигурен, че снощи изхвърли тази дранкулка в кофата за боклук. Легна си в хола за да не буди Ана. Диванът болезнено изохка под тежестта му. През мръсния прозорец слънцето нахално се провираше и с мазни пръсти повдигаше клепачите му. За това Развигор стана и дръпна плътните завеси.

Ана все още се гледаше в огледалото. Беше почти сигурно, че днес няма да работи. Срокът на поръчката изтичаше този ден, но тя просто нямаше сили. Откакто се пренесоха в тази къща, тя изпиваше силите й. Липсваше й онзи глупав апартамент. Счупеният по ръба полилей. Дупката от цигара на дивана. Вратата на техния гардероб, която не се затваряше плътно. И детската стая.

Проклет да е този малоумен идиот, който подпали сградата. Проклети да са всички.

Тя отвори вратата на спалнята и сгъстения въздух в къщата мързеливо помръдна.

- Кога си дойде, не съм те чула?

Отговориха й само хриптящите звуци на съня му. Ако Ана не довърши поръчката днес, няма да й платят. Работеше по този сайт от месец. А къщата струваше пари.

Тя повдигна панталона му, полегнал като пияница на пода до холната маса и бръкна, за да извади евентуалното съдържание на джобовете. Извади от там само една дрънкулка и хвърли панталона пред пералнята. Обиколи къщата за други дрехи и кърпи в тъмен цвят. Върна се до пералнята и ги натика вътре. 

Къде се дяна проклетият панталон?

Ана се огледа, а после извади дрехите.

Няма го.

Върна се до холната маса. Едва доловимо се усмихна на къдравата коса на съпруга си. Взе панталона от пода и го натика в пералнята.

Все пак щеше да довърши сайта днес.

Пред къщата вече бе сянка. Ана изпържи яйца. От десетина дни все яйца ядяха. Пържени, бъркани, варени, омлет, пържени филийки, яйца по панагюрски. Яйца. Двамата ядяха мълчаливо вперили погледи на сантиметри зад чинийте си.

- Знаеш ли какво странно нещо...

- Какво?

- Почти съм сигурен, че снощи преди да отида на работа извадих от джоба си една дрънкулка и я изхвърлих в коша.

Ана впери поглед в лицето му. В ума й някъде издалеч напъпляше някакво неясно безпокойство.

Детската стая. Влакчето. Счупената и залепена ваза.

- И?

- И нищо. Тази сутрин като се прибрах отново беше в джоба ми.

Килимът с петна от червено вино.

- Каква е тази дрънкулка?

- Не знам. Някаква част от нещо. Нямам представа как се озова в джоба ми.

- Преди да пусна пералнята я извадих от джоба ти...

Погледите им отново се срещнаха и залепнаха в пространството между двама им.

- Странно, нали? Къде я остави?

- На масата в хола е.

Детската стая. Пожарът. Влакчето на Мария.

Двамата едновременно хвърлиха вилиците и затичаха към холната маса. Там, тъжни и непохарчени, бяха само онези дребни монети.

Нещо дрънчеше в пералнята.

Детската стая. Влакчето на Мария с метални орнаменти, които тя изчопли веднага след като й го подарихме.

Ана и Развигор стояха прави, пронизали с поглед кръглия прозорец на пералнята. Държаха се за ръце.